Нино Ричи - Къде отиде тя

Щом наближихме покрайнините му, Рита ме хвана за ръка, сякаш това бе навик, отдавна установен между нас. Изминахме последния участък заедно, рамо до рамо като брат и сестра, запътили се към своя дом, кимайки усърдно на всички селяни, с които се разминавахме пътьом.

Когато се прибрахме, заварихме Джон да приготвя обяда, приведен над една тенджера на печката. Вратата на спалнята му беше разтворена и на леглото му се виждаше оставена една малка раница.

Само миг ми бе необходим, за да се досетя, че именно Джон е бил онзи човек, когото видях в далечината на брега на реката.

— Ние бяхме на реката — казах му аз.

— Аха.

— Там долу има един горещ извор. Майка ми обичаше да ходи там.

Най-после погледите ни се кръстосаха и аз вече със сигурност знаех, че той е бил онзи, когото бях видял там, на брега. Явно е търсел горещия извор.

— Намери ли го? — попита ме той.

— Не.

По време на целия обед ме преследваше натрапчивото чувство, че този въпрос виси между нас с неоспорима яснота и то толкова осезателно, че дори не бе необходимо да се изказва на глас. Нещо, което не зная как точно да опиша, бе засилило моята увереност — може би изражението, което се четеше в очите му — погледът му, който изразяваше едновременно потвърждение и молба, все едно че си бяхме споделили някаква съкровена тайна. Внезапно осъзнах с пълна сила физическото му присъствие: ако се пресегна с ръка, ако опра дланта си о кожата му, ще мога да усетя как неговата плът реално се докосва до моята, ще се уверя, че съществува, че през всичките тези години не е бил само плод на въображението.

Усетих как заради измамата му в мен се надига вълна от гняв. Исках само едно — да го оставя да си тръгне, но едва след като открито поставя въпроса пред него. Вече се бяхме уговорили къде да отидем следобед и преди да се усетя, бяхме на път с моята кола. И тримата усещахме онова чувство на едва сдържано напрежение, което бяхме изпитали в зоологическата градина преди няколко месеца в Канада. Джон предложи разходка до някакво археологическа експозиция в съседния град и от задната седалка ми даваше кратки указания, докато се взираше в разстланата на коленете си карта на пътищата в района, а на мен бе предоставена задачата да се оправям сред плетеницата от тесните криви улички на града. За беля пропуснах един завой и след секунди се озовахме в една задънена улица. Едва успях да обърна колата, а задната броня задра в една ниска каменна преграда, бележеща канавката край пътя.

— Може би трябваше да опитаме по онази улица, която води нагоре — обадих се аз.

— Скоро ще пристигнем — успокои ме Джон. — Само трябва да се изтеглиш още малко в обратната посока.

Най-после се добрахме до сградата, която търсехме: беше голяма, разположена на края на стария квартал и с вид на средновековен дворец. Вътре ни посрещна един чевръст мъж с посивяла коса, който говореше доста добре английски — оказа се, че бил уредникът на музея. Веднага щом узна, че идваме отвъд океана, ни предложи да ни разведе наоколо. Първо ни поведе към една полутъмна зала, приличаща повече на пещера, в която бяха изложени различни остъклени витрини, с обяснителни надписи на всяка. Ние се оказахме единствените посетители. Заради нас, естествено, уредникът бе принуден да включи осветлението и да отмести с изискан жест преградата на входа, сякаш осигуряваше достъп до някаква по-специална стая, както в един дом се осигурява стая за роднини, неочаквано пристигнали на гости.

На входа на сградата, в която се помещаваше археологическата експозиция, се четеше: „СЕЛИЩЕ НА ПЪРВИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ, ДАТИРАНО СЕДЕМ ХИЛЯДИ ГОДИНИ ПРЕДИ НАШАТА ЕРА“. Не схванах за какво става дума, докато не го видях с очите си: някакви неясни, на мен поне, находки, които свидетелстваха за присъствието на Homo erectus по тези земи и които са били намерени в околностите на града, когато е строена новата линия на експреса за Неапол. На една от фотографиите на първия панел бе показано мястото на откритието — заграден участък, вътре изкопана от булдозери земя, както и някакви неясни метални конструкции. На съседния панел бе нарисувано това, което въображението на художника бе подсказало за облика на мястото преди седем хиляди години: то приличаше на подгизнала ливада, с набучени по нея колове и много върби наоколо. В далечината се забелязваше стадо бизони, които кротко пасяха сред гъстата трева, а на преден план един дребен и прегърбен мъж или по-скоро получовек, подклаждаше огъня пред отметнатото покривало на входа на окаяната си колиба.