Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не успяхме да поговорим за вашето пътуване — заговорих аз.

— Е, може би ще е по-добре да изчакаме Рита да слезе, за да може и тя да разказва.

— С нея всичко ли е наред?

Не успях да прикрия напрежението в интонацията си.

— Да, разбира се. — Произнесе го с тон, в който нямаше и отсянка на чувство за вина, но все пак не ми прозвуча напълно убедително. — Е, може би е малко смутена.

— За какво може да се смущава?

— О, за бъдещето си и така нататък. Но това е нормално за нейната възраст.

Когато Рита слезе при нас, беше се преоблякла с джинси и с един от своите размъкнати пуловери с дълги ръкави, който явно през цялото пътуване е бил натъпкан на дъното на багажа й като ненужна вещ. Тези дрехи внезапно й придаваха по-домашен вид, приличаше на селско момиче, което е отказало да се нагласи в най-хубавите си одежди за неделната служба в църквата.

— Видях от балкона, че отстрани има някаква пристройка. Стори ми се като още един етаж към къщата — съобщи ми тя.

— Това е оборът.

— О, така ли?

Не можех да си спомня дали й бях споменавал за разположението на всичко в къщата. И все пак нейният въпрос не ми се стори съвсем невинен.

— Сега е празен — добавих. — Но мога да ти го покажа, след като се наобядваме.

Джон дойде с нас, когато излязохме навън. За малко си повярвах, че ей сега ще започне да ми разказва, но само на мен, а не и на Рита, че от много време се е опитвал да измисли как без думи да ми подскаже, че да, той е бил онзи. Тримата се изправихме до най-долното стъпало и ми се стори, че въздухът натежа от напрежение, като че още в следващия миг вратата на обора щеше да се открехне и отвътре да изскочи много по-младото превъплъщение на Джон.

— Мама имаше навика често да работи тук, отзад — промълвих аз. — В тази градина. А сега за нея се грижи братовчедка ни Марта.

Отворих вратата на обора и оттам веднага ни лъхна на спарено. Рита и аз влязохме вътре. За миг останахме сами сред полумрака във вътрешността на обора.

— Тук държаха животните — обясних й аз. — Няколко свине, няколко овце. След училище ме натирваха да извеждам овцете към ливадите по околните баири.

Кой знае защо съзнанието ми се фокусираше само върху такива прости, банални подробности, все върху неща, за които можех да говоря напълно уверено. Всички останали спомени — открехнатата врата, двете очи, надничащи отвътре и най-вече това, че тук може би Рита е била зачената, ми се струваха безкрайно невероятни, за да се се случили някога.

— Помниш ли какво е било, преди да се върнеш тук? — Рита внезапно ми зададе неочакван въпрос. — Искам да кажа, наистина ли всичко си спомняш?

— Понякога, да. Но май само донякъде.

Върнахме се до вратата. Едва сега успях да забележа, че Луиза ни следи от своя балкон. Нещо в нея, може би скованата й поза, смътно ми подсказа, че наблюдението й е започнало преди доста време.

— Значи това са твоите приятели — обади се Луиза от балкона, без да отделя поглед от Рита.

— Да. Току-що пристигнаха.

— Говорят ли италиански?

— Не.

Погледът й се отклони към Джон, но после пак се върна към Рита. За кратко надвисна тягостна тишина.

— Някой път трябва да ги доведеш на гости — напомни ми тя накрая.

— Добре. Може би утре.

Поехме нагоре по стъпалата. Рита се извърна, за да погледне назад, ала Луиза вече я нямаше на балкона.

— Доста по-различно звучи гласът ти на италиански — отбеляза тя.

— Как така различно?

— Не зная. Но така, сякаш принадлежиш на това място.

Трябваше да се отбия до Марта, за да й кажа, че ще ни трябва банята й. Марта току-що бе прибрала масата след обяда и се задоволи само да отправи един забързан, преценяващ поглед към Джон и Рита, след което продължи да се занимава със своята работа, сякаш вече ги бе класифицирала и подредила там, където трябва, според своята подредба на нещата.

— Те са ми приятели от Канада — обясних й аз.

— Приятели ли? Щом така казваш.

Беше безсмислено да очакваме от Марта да демонстрира някакво гостоприемство. Дори леля Лучия, както винаги седнала пред телевизора си, с нищо не показа че се интересува от тях.

— Понякога ще се нуждаят от банята — казах аз.

— Тогава нека я ползват.

Изведох ги навън. За съжаление, успяха да забележат неприязънта на Марта. Не можеше да се измисли по-неблагоприятен начин да се запознаят с хората от селото, да не говорим за своеволното поведение на Марта, макар че тя често се оказваше права в преценките си за хората.

— Марта е малко странна — опитах се да им обясня. — Но не й обръщайте внимание.