Нино Ричи - Къде отиде тя

— Намерих я край твоята къща — каза ми той. — Затова сега трябва да ти я дам.

Но аз не го разбрах.

— Беше преди много години, скоро след като ти си замина. Може би е била на майка ти.

Беше много мъничка, просто една извита кукичка от потъмняло злато. Опитах се да си представя как е изглеждала майка ми с тези обеци, как ги е носила, как им се е радвала.

— И я пазиш в себе си през цялото време? — изумих се аз.

— В случай, че се върнеш тук.

Подаде ми я. Не ми се виждаше правилно да я взема от него, след като той толкова дълго я бе пазил. Пък и защо винаги все той бе този, който ми даваше по нещо, колкото и да бе малко — може би защото просто никога не бе имал много притежания. И винаги се оказваше по-добрият от двамата.

— Мислех си, че може би нищо не ти е останало от нея — рече ми той. — Заради начина, по който е умряла и всичко останало.

Припомних си един призив, който бях видял върху афиш, рекламиращ сантиментален филм: „Всичко, което не е дадено, е загубено“. Но не бях сигурен как да го приложа в случая.

— Благодаря ти — отвърнах, като взех обецата. Някъде в едно тайно ъгълче на съзнанието ми пробягна мисълта, че сега поне си разменяме нещо материално, просто една вещ, от онези, които е обичайно да си предават хората от ръка на ръка.

Продължихме да крачим в пълно мълчание.

— Мислил ли си някога да се ожениш? — внезапно ме попита той.

Въпросът ме свари напълно неподготвен.

— Не зная. Предполагам, че ако срещна подходяща жена…

— Значи още не си имал любимо момиче.

— Не, не. Все още не.

Сега изглеждаше леко смутен.

— А пък аз съм доволен от живота, който водя — продължи той. — Мислиш ли, че има нещо нередно в това?

— Не. Въобще не.

Разделихме се на ъгъла на неговата улица. Той ме покани да му гостувам в къщата, където още живееше с родителите си. Дори и сега ми се стори малко засрамен заради своето семейство, както беше и в нашето детство. Къщата им беше наскоро ремонтирана и подновена, така че нямаше онзи паянтов вид на кирпичена съборетина и най-вече го нямаше неприятния, неравен и ужасно мръсен глинен под, който още помнех.

— Утре ще се отбиеш ли пак при мен? — попита ме той на сбогуване. — Ще взема нещо за ядене и ще си устроим малък пикник в градината.

— Ще ми бъде много приятно.

И докато се отдалечаваше в мрака по улицата, той се извърна и ми махна с ръка:

— Хей, Вито — провикна се Фабрицио. — Ние отново ще си прекарваме добре заедно, само ти и аз, почакай и ще се убедиш.

Един следобед се скитах по една неравна пътека, която някога се използваше от старите трактори като път за прибиране в селото. Помнех я още от детските си години. Сега приличаше на алея за разходки, понеже се свързваше с много по-широкия път, спускащ се от Абруцио. Припомних си, че дядо ми бе разказвал различни истории за това място: тук всяка есен и пролет са извеждали на паша многобройни стада добитък, имало е оживено движение по тези места, пролетно време нагоре по ливадите пастирите са разпъвали биваци колкото цели села, а всяка нощ е ехтяла музика и са танцували около огъня, под звуците на овчарските гайди и биенето на барабаните.

След около два километра пътеката ме изведе до хребета на Коле ди Папа, преди да се слее със стария, вече изоставен коларски път, който помнех, че минава през Вале дел Соле в годините от моето детство. Погледнах в далечината, очертана от завоите на новото шосе, после извърнах взор към стария път, занемарен и обрасъл, с гъсти гори край него, от които като дете винаги се плашех, понеже се бях наслушал на разказите за какви ли не опасни разбойници и крадци, които скитосвали из тях. Очаквах по-нататък пътят да се присъедини към новото шосе, което отвеждаше обратно в селото, но пред мен не се виждаше нищо, освен мрачни гори и храсти край тях. Най-после стигнах до разклона с един още по-трудно проходим черен път, който водеше направо през гората към билото на хълма. Там, зад един от завоите, се издигаше стар заслон, който някога може би е служел като стражеви пост. На стената му бе издълбана една стрелка, която сочеше към пътя, а надписът под нея беше отдавна неразличим заради пораженията от стихиите. Цялата сцена имаше някакво призрачно въздействие: мрачни гори, трудно проходим път и една стрелка, сочеща към него.

Продължих нататък по пътя. Видях нещо като следи от автомобилни гуми, заобикалящи най-опасните дупки и коловози, които ми се сториха съвсем пресни. След още няколко десетки метра вдлъбнатият на много места асфалт бе заместен от натрошен чакъл, а сред храсталаците от двете страни на пътя се появиха някакви руини. Едва сега се досетих: това беше старото градче Белмонте. Според една местна легенда, която бях слушал като дете, това градче било разрушено от германците при отстъплението им на север. Историята винаги се използваше като предупреждение за това как дори едно процъфтяващо и благословено градче като Белмонте може да бъде превърнато в прах и пепел. Но сега, озъртайки се наоколо, си казах, че цялата история може би е била силно преувеличена, защото по нищо не личеше мястото тук някога да е било обитавано от повече от десетина семейства и надали се е изисквал много труд, за да бъде унищожено. По-скоро къщите имаха вид на отдавна изоставени от своите обитатели, още повече че калдъръмената улица нямаше повече от стотина метра дължина, преди отново да бъде заменена от напукания асфалт. Никъде не личаха следи от бомби, а само от опустошение, причинено единствено от времето.