Нино Ричи - Къде отиде тя

— Винаги, когато поискаш, можеш да идваш при нас на обяд или вечеря — покани ме тя. — Ако ти омръзнат онези бабички.

Обаче дните си отминаваха, като аз нищо не предприемах.

Марта продължаваше да се грижи за мен все така непретенциозно и без да задава излишни въпроси. Редът в нейното домакинство, които от начало ми се видя доста странен, сега напротив, започна да ми се струва много удобен и успокояващ. Тук никой за нищо не ме питаше, никой не си правеше труда да изисква специален повод за поредното ми посещение. И докато се хранехме, аз често гледах как леля Лучия се движи едва-едва из кухнята, съвсем лениво като някое влечуго. Чудех се какво ли щеше да ми отговори, ако успеех да налучкам начин, за да се сближа повече с нея. Дали щях да получа в отговор някоя мъдрост, или банални фрази, от най-изтърканите, или лесно предвидими изводи за постния живот, който водеше. Тя все пак ми даде да разбера, че ме е познала, че по някакъв неведом начин се бе досетила кой съм аз, ала това още съвсем не означаваше, че придава някакво по-специално значение на този факт. Все едно не съществуваше значителна разлика между младия мъж, който се хранеше в нейната кухня, и момчето, което навремето, преди толкова много години, я молеше да му дава монети от по пет лирети. Може би това бе същото прозрение, което аз бях усвоил от нея, че времето и промените нямат чак толкова голямо значение.

Следобедите си прекарвах само с Фабрицио на неговото място, където той се оттегляше винаги, след като приключваше с ежедневните си пощенски обиколки. С него като че ли се озовавах в пространство, невинно като онова от детството ми, където всичко бе тъй впечатляващо и значително и това понякога можеше да се окаже болезнено, а друг път — сковаващо. Това беше неговият дар за мен, да се държи дори и сега, като че ли е още момче, способно да упражнява същото влияние, и да ми представя света като безкрайно променлив. Освен това беше много умиляващо да го гледам как се старае в своето малко стопанство, колко се грижи за всяко растение, колко присърце взима нещата и това не му позволяваше да го обзема тъга или отчаяние.

Той още се увличаше по всичко мистериозно, с което се отличаваше още като дете.

Това увлечение му вършеше отлична работа в земеделската работа: оказа се, че превъзходно познава различни сортове и разновидности на културите, които отглежда. Нямаше тайни за него, що се отнася до всяка болест по растенията, която може да ги порази и покоси. Знаеше какво, кога и къде трябва да сее, както и как да редува културите, за да предпази почвата от изтощаване. Останалото си внимание посвещаваше на местните предания, на легендите за старата аристокрация, която някога е владеела целия регион. Познаваше местния пейзаж като дланта си и непрекъснато ми разказваше за някакви хълмове, върху които някога се е издигала прастарата крепост на самнитите 10 10 Група от древни племена, обитавали земите между Лациум, Лукания, Капмания и Апулия. Римляните след доста продължителните самнитски войни ги побеждават през 290 г. пр.Хр., но едва през 82 г. пр.Хр. Сула ги прогонва от техните изконни земи. — Б.пр. и сега едва се забелязват останките от техните загадъчни древни оброчища. После сменяше рязко темата към нашето време и ми говореше за местните земеделци, как докарали първите трактори, как пастирите местели стадата си според годишните времена.

Често слизахме обратно в селото чак по тъмно. Като прекосявахме новото шосе, виждах в далечината очертанията на Вале дел Соле. Неговите къщи тънеха в сивеещия мрак и придобиваха призрачни очертания в здрача, а само тук-там се забелязваха първите примигващи светлинки. В такива мигове имах чувството, че никога няма да мога да си представя как е изглеждала тази местност, преди да бъде прокарано новото шосе. После се замислях за бъдещето, за това, което предстоеше на моя роден край. Представях си как не след дълго изоставените къщи ще бъдат много повече от все още обитаваните. Как селото ни постепенно ще замре. Виждах и Фабрицио след тридесет или даже след четиридесет години да обработва своето място, като последен опит да противодейства срещу все по-сигурно настъпващото ново опустошение. Но усилията му щяха да се свеждат само до това, с което са се занимавали нашите предшественици от далечното минало, когато за пръв път са се сблъскали с предизвикателството да се борят с тази хълмиста, камениста земя.

Веднъж, на връщане към дома, Фабрицио извади от джоба си един малък предмет — оказа се златна обеца.