Нино Ричи - Къде отиде тя

Луиза взе камък и лениво го запрати по един гущер, запълзял право към нас.

— След толкова много години в Америка вероятно се чувстваш странно, като чужденец. Там сигурно всичко е по-различно.

— Може и така да се каже. С изключение на това, че сега съм тук и вече не знам къде се чувствам повече като чужденец.

— Може би не е толкова различно за онези от нас, които са останали тук — отбеляза Луиза.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Просто си мисля за историите от миналото, които разказват хората, мисля си за всичко преживяно толкова отдавна, когато им харесвало да живеят така. Дори и в къща като тази. Изглежда така, сякаш е била обитавана преди хиляди години.

— Понякога имам чувството, че съм като някой от онези, които са решили да останат тук — ние все още излизаме на полето, за да се грижим за нашите маслини и лозя, но всичко вече е по-различно. Нещата вече не са такива, каквито са били.

За кратко потънахме в мълчание. После за миг и на двамата ни се стори, че изпитваме неудобство, с което не можехме да се справим.

— Ако искаш — Луиза първа наруши мълчанието, — можем да слезем до реката. Там има едно място, което искам да ти покажа.

— Какво е това място?

— Просто едно по-особено място. Тайно място.

Пътеката надолу бе стръмна и камениста. Заобикаляше покрай овощните градини и каменистите нивички, завардени тук-там със струпани като стени камъни, по които, когато се приближавахме, се стрелкаха десетки гущери. По едно време Луиза се затича напред, извика ми да я последвам и само сред минута изчезна от погледа ми, защото пътеката криволичеше много. След това я мярнах надолу по склона, но после задълго не я виждах. Наложи се да ускоря крачка, но пътеката стана още по-трудна за бърз ход, защото бе чакълеста и с много завои.

Завих за пореден път и едва не връхлетях върху нея, както бе седнала да почива върху един голям камък след завоя.

— Виж се само! — рече ми тя. — Зачервен си като цвекло.

Беше си вдигнала полата над коленете и си правеше вятър, за да се охлади. Усетих внезапна тръпка да ме пронизва целия, като я гледах така разголена. Всичко ми се стори някак си странно познато — пътечката, изгарящата топлина, младото момиче, което ме очакваше зад завоя.

— Имаш вид на човек, видял призрак — каза ми Луиза.

— Изплаших се, че съм те изгубил.

Тя се засмя.

— Хайде тогава да те държа под ръка.

Пъхна ръката си в моята и ме поведе напред. За щастие, сега теренът беше по-равен, а пътеката започна да се разширява. Когато най-после стигнахме до реката, придошла и помътняла след тазсутрешния порой, започнах да си спомням: вече бях идвал тук преди. Бяхме минавали покрай същите тези скали, покрай които сега Луиза ме водеше, макар че се оказаха много по-малки, отколкото ги виждах в спомените си. Бяхме следвали подобна пътека, но откъм другия бряг. Луиза продължи да ме води напред и все напред, покрай тясното пространство между руслото на реката и скалистия склон. Накрая се добрахме и до пещерата. От нея изтичаше тънко ручейче, колкото да засвидетелства, че вътре има скрит извор.

— Това е топъл извор — обясни ми Луиза. — Когато бяхме малки, двете с Мария често идвахме тук.

Вътре, близо до входа, слънчевата светлина хвърляше неясни полусенки, преди да се потопим окончателно в мрака, царуващ вътре в пещерата. От стените лъхаше някакъв странен дъх и се усещаше зловонна влага. Още по-нататък беше изворът — малък кипящ вир, целият покрит с мехури, които проблясваха смътно в мрака.

— Майка ми също имаше навика да идва тук — казах й аз.

— И те е водила със себе си?

— Само веднъж. Мисля, че тук е водила и любовника си.

Произнесох това съвсем спонтанно, въобще без да се замислям как може да споделям с нея нещо толкова интимно. Но Луиза с нищо не показа, че се е смутила.

— Какво те кара да мислиш така? — попита ме тя.

— Не зная. — Още си спомнях, че тогава намерих нещо тук, зад една от скалите. Но сега нямаше никакви скали, нямаше ги и назъбените дребни камъни, които се бяха запечатали в спомените ми. — Може би заради поведението й тогава или пък заради нещо друго, не мога да си спомня.

— Мога да твърдя, че не е била първата. Хората са водили любовниците си тук от години. Или може би от векове.

— Да си слушала някога някой да ти е говорил за него? — попитах я аз. — За любовника на майка ми?

— Мисля, че е бил чужденец. Някой, който е минал от тук. Поне така са ми казвали моите родители.

— А нещо повече да са ти разказвали?