Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не знаех нищо за това — признах й аз.

— Ето, виждаш ли какви работи са ставали — въздъхна леля Катерина. — Цял живот може да си мислиш за нещата по един начин, но накрая изведнъж се оказва, че са били доста по-различни.

Луиза някак си успя, тайно от мен, че и от всички останали, да се разбере с братовчедка ми Мария, така че само тя — Луиза — да ме придружи надолу до старата къща на дядо. Тръгнахме след обяда, като се спуснахме по същата пътека, която с леля Катерина бяхме огледали от високото. Само че пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото ми се бе сторила, макар че на места прекосяваше и по-равни участъци като пасища и лозя. Луиза ме улови за ръка, за да не се подхлъзне надолу по стръмното по лепкавата кал на пътеката, образувала се след проливния дъжд. Днес бе с мокасини, които не й бяха особено полезни в калта. Много по-полезни биха били онези високи обувки с дебели подметки, с които бе обута, когато я видях за пръв път.

На обяд се събрахме доста хора, повече от дузина. Насядахме край масата, изнесена от домакините в двора на открито. Чичо Николо, след като изпи доста чаши с вино, започна да се държи покровителствено и сякаш се стараеше да ме предпази от това другите да не отправят към мен същите обвинения, с които той ме посрещна сутринта, когато влязох в къщата.

— Никой не може да ти държи сметка за това, което се е случило. Нито да говори срещу баща ти. Всичко е заради майка ти, защото всичко започна от нея. Винаги съм твърдял това.

Получи се доста неудобна пауза. Видях как Луиза ме изгледа смутено.

— Или говоря нещо, дето не е вярно? Кажи ми де.

Старата ферма на дядо ми по бащина линия се намираше почти по средата на пътя, спускащ се надолу към долината. Беше сгушена до склона на хълма, така че когато се добрахме най-сетне до нея, ни се стори прикрита сред дърветата и храсталаците сякаш зад камуфлаж. До нея имаше малка външна постройка, която вероятно бе още обитавана от някого, понеже изглеждаше по-запазена, пък и вратата й бе заключена с катинар. Но самата къща със срутените си стени и изпопадалите си мертеци наподобяваше окаяна развалина, достойна за свърталище на призраци. Е, поне на приземния етаж имаше признаци, че това тук някога е било нечий дом. Виждаше се къде е било огнището, виждаха се и някакви грубовати лавици, заковани към една от по-запазените стени. От втория етаж бе останала само една полусрутена стена с празна рамка от прозорец на нея, който гледаше към обраслия с храсталаци стръмен склон насреща.

— Доколкото си спомням, баба ти напуснала това място веднага след смъртта на мъжа си — заговори Луиза. — И оттогава заживели в града.

От къщата в града имах спомени — за разположението на стаите, за гозбите и огнището, за гледките от прозорците. Обаче за това място тук нищо не помнех. Явно е останало като тъмно петно в съзнанието ми, като място, което може би е съществувало, но аз не съм посещавал.

Излязохме в малкия вътрешен двор и открихме обрасли с плевели останки от каменна тераса. Луиза се защура из руините. Зад това, което може би някога е било кухнята, видяхме изнесен бюфет от избеляло заради дъждовете и ветровете дърво. Луиза се опита да разтвори вратичката на едно от големите чекмеджета. Вратата поддаде. Вътре видяхме част от някаква икона и една глинена ваза с нащърбено гърло — липсващото парче се търкаляше до нея. Вазата като че ли през всичките тези години бе чакала нечии ръце да я докоснат. Луиза я извади, остави я на плота и допря парчето към счупеното място — веднага лепна, при това съвсем точно. Тогава Луиза откъсна едно диворастящо цвете и го забучи във вазата.

— Ето, сега е като в някой дом — рече ми тя.

Отидохме до каменната пейка, вградена от едната страна на малката външна постройка. Седнахме под сянката на високия дъб. От пейката се откриваше приятен за окото изглед към фасадата на къщата. Може би тъкмо това е било мястото, където моята майка е седяла през лятото, за да пази детето си, играещо на поляната.

— Сигурно ти е странно, като си мислиш, че си роден тук — сепна ме Луиза. — В една от тези стаи.

От вятъра и дъжда рано сутринта въздухът сега бе толкова свеж, толкова прекрасен, ухаещ на пролет, носещ топлина. Цялата местност — заслонената от толкова много дървета долина, склоновете и реката най-долу, пръстенът от синеещи се планини в далечината — всичко това ми приличаше на детско кошче, предназначено да скъта само това място, тази порутена къща, тази падаща на петна светлина. Лек ветрец зашумя из долината и за миг животът от миналото, безвъзвратно отминал, внезапно ми се стори напълно възможен и реален: представих си как баща ми работи на полето, а майка ми приготвя обяда.