Нино Ричи - Къде отиде тя

За пръв път от завръщането си в Италия ми предстоеше среща с мои роднини по бащина линия. Докато ме поздравяваха с добре дошъл, хората изглеждаха доста стеснителни и благопристойни. Всички ми се струваха като издялани — с едни и същи пестеливи пропорции, съсухрени и смалени, така че сред тях аз стърчах като някакъв недодялан гигант. Децата веднага се скупчиха край полите на майките си; две от тях — момченце и момиченце, красиви, синеоки и русокоси, имаха вид на появили се от някоя приказка, дотолкова се отличаваха от всички останали наоколо. Те ме зяпаха мълчаливо, като че бях пришълец от друга планета.

От най-крайната врата на къщата изскочи леля Катерина, все още слаба и кльощава като някоя ученичка.

— Веднага те познах — зарадва ми се тя, с просълзени очи. Протегна ръка и леко ме пипна по бузата, за да се увери, че не сънува. — Толкова приличаш на баща си. Все едно че отново го виждам. Беше на твоите години, когато замина за Америка.

Опитах се да си представя каква роля може да е играл в нейния живот, този млад мъж, нейният брат. След като е заминал, тя никога повече не го бе видяла.

— Хайде, влизай, де. Сигурно вече си огладнял.

Луиза потърси своята приятелка Мария, а в своята част от голямата къща, която се намираше в другия край на двора, леля ми поднесе закуска в кухнята. От куките по тавана висяха дълги връзки с лук и големи парчета месо за сушене. На печката в тенджерата къкреше нещо. В ъгъла, полускрит в сянката, беше приклекнал един старец, надвесен на легена, за да оскубе едно пиле. Това бе мъжът на леля ми — Николо. Косата му вече беше напълно побеляла, а лицето му — още по-червендалесто и сбръчкано, отколкото го помнех от последната ни среща преди толкова много години. Изчака десетина минути, без дори да ме погледне, съсредоточен само в работата си.

— Ето че най-после се върна — заговори той най-накрая.

— Да.

— Е, няма да те отпратим. Тук не се прани така.

— Кой казва, че ще го отпратим? — веднага настръхна леля ми Катерина.

Ала той се престори, че не я чу.

— Говоря за това, което се случи с майка ти там долу, във вашата къща. Тукашните хора не забравят такива неща.

— За бога, Николо, че той самият какво общо има с всичко?

— Просто казвам.

Отново се надвеси с пилето над легена. Като че се опитваше да преглътне някаква обида, която не можеше съвсем ясно да определи.

— По-добре не му обръщай много внимание — кимна ми леля Катерина. — От много пиене на вино главата му започна да се замъглява.

Поднесе ми хляб и осолена шунка, нарязана на тънки резени. Чичо Николо, може би заради вкиснатото си настроение, не остана доволен от закуската.

— Трябваше да му дадеш от другото. Това ще му дойде много сухо — промърмори той.

— Сама ли си я правила? — попитах аз.

— А, какво? О, да. Да.

— Много е вкусна.

— Ами цели шест месеца я суших. Не можеш намери като нея в цяла Америка.

— Да, чудесна е.

— Да. Бива си я.

Той притегли стола си малко по-близо до масата, за да си вземе от хляба и шунката.

— За обяд извади от другата — нареди й той. — Щом и тази хареса, ще видиш какво ще каже за другата.

После се поразходих наоколо заедно с леля Катерина. Огледахме постройките в двора. Тя ми показа шопарите в кочината в ъгъла, груби, приличащи на глигани, гледани заради същата шунка, с която ме нагости. После прекосихме пътя, за да стигнем до издадена скала, опасно надвиснала над долината на реката. По поляната наоколо имаха кошери, от които тя ми се похвали, че вадели много мед. През цялото време леля Катерина все крачеше припряно, забързано, тъй като се опасяваше да не връхлети буря, което много ме учуди, защото небето над нас беше съвсем ясно, заляно от ослепителната слънчева светлина.

— Зная, че не ти е лесно сега — отново ме заговори тя. — Заради баща ти. Той винаги си е бил такъв един, особен, настроенията му непрекъснато се сменяха, та понякога ставаше съвсем неразбираем. Много ме болеше за него.

— Бяхте ли близки, докато е живял тук?

— Близки ли? — засмя се тя. — Понякога му удрях по някой шамар, ако за това ме питаш.

Когато най-сетне стигнахме до кошерите, вятърът внезапно се усили и на хоризонта започнаха да се трупат ниско надвиснали облаци. Кошерите бяха подредени приблизително в полукръг, близо до склона, за да бъдат защитени от най-силните пристъпи на планинските ветрове и стихии. Около тях жужаха стотици пчели, очевидно заети с трескава дейност. Макар да беше опасно уязвима заради жилещите насекоми, Леля Катерина се приближи до един кошер, внимателно повдигна капака му и извади една по една рамките отвътре, за да изгребе меда от тях. Лицето й се набръчка от усилието да се съсредоточи и да не допусне някоя грешка, след като се намесваше така грубо в живота на пчелите.