Нино Ричи - Къде отиде тя

Последвах го. Вътре ресторантчето изглеждаше доста занемарено. Дървеният тезгях и лавиците с чашите зад него бяха съвсем потъмнели, мазилката на места беше разкъртена. Вече минаваше пладне, но вътре нямаше никакви посетители. Само столове, подредени около малките маси. Лучано отиде до тезгяха и направи две кафета на автомата, като добави няколко капки коняк в своето.

Поведе ме към масата до прозореца.

— След толкова много години… — отново започна той.

— Жена ти още ли готви тук?

— Жена ми? Че ти помниш ли я?

Смътно си спомнях една едра жена, която се държеше престорено приятелски, но гледаше с ненавист майка ми, когато един ден спряхме тук да обядваме.

— Мисля, че веднъж се срещнах с нея.

Очите на Лучано вече се бяха просълзили.

— Почина преди пет години — каза ми той.

— Така ли? Моите съболезнования.

— Случват се такива неща. Но няма нужда на теб да ти обяснявам какво е да скърбиш за някого.

Поседяхме за кратко в мълчание. Лучано надигна чашата с кафето и го изпи на една глътка, като че бе лекарство.

В следващата минута откъм вратата за кухнята се появи съвсем млад мъж в черно-бяла келнерска униформа и се зае да подрежда столовете около масите.

— Антонио, донеси ни още кафе. И донеси бутилката, онази там на тезгяха.

По-отблизо си пролича, че Антонио беше почти момче — да имаше най-много петнадесетина години — но когато се приближи към нас с кафетата, изглеждаше съвсем сериозен, почтен и невинен, в своята спретната келнерска униформа. Наля малко коняк в кафето на Лучано.

— Никой не се разтревожи повече от мен заради онова, което сполетя майка ти — отново заговори Лучано. — Мога да те уверя в това.

— Толкова отдавна се случи всичко.

— Да, така беше. Човек си плаща за всичките грехове. Само че тогава, след като толкова много мъже заминаха за Америка, не само с нея се случи така. В онези дни тук беше пълно със сираци. Понякога дори не можеше жива душа да видиш по полето наоколо.

— Не знаех това — признах си аз.

— Всеки ще го потвърди. Днес, разбира се, всичко е по-различно. Ако някое момиче иска да задържи бебето, си го задържа и толкоз, ако пък не го ще, просто отива при докторите и те й го махат.

Отново пресуши набърже чашата си и с разсеян вид я напълни с коняка, оставен от Антонио на масата.

— А какво ще кажеш за себе си? — запита ме той. — Имаш ли си семейство?

— Все още не.

— Е, може пък така да е по-добре. Сега, ако си намериш жена, няма как да знаеш какви ги е вършила преди теб. Докато по мое време, като видиш някое момиче на танците и тя ти се усмихне, ти, преди даже да си я питал как се казва, трябва да отидеш при родителите й. Още помня майка ти и баща ти — не знам дали знаеш, ама аз бях този, дето ги запозна. Ужасно е, като си помислиш как свърши всичко. Хората тук все повтарят, че всичко било заради майка ти. Говоря за това, което той направи. Продължават да говорят така, даже и след толкова години. Но никой не знае какво е в сърцето на човека, когато извършва подобни неща.

— Не подозирах, че си го познавал.

— Той имаше навика понякога да се отбива тук и да ни продава по нещо от стопанството си. А пък майка ти познавам от пазара. Просто се отбивах при нея да си поприказваме. И така веднъж я видях на отсрещната страна на площада, докато баща ти беше тук, при мен. И аз излязох отвън и й казах, че има тук един млад мъж, който тя трябва да види.

— Мама ми е разказвала, че се срещнали на събора в Кастилучи.

Обаче Лучано настояваше на своето.

— Грешиш за това, понеже го помня, сякаш бе вчера. Все едно че още виждам изражението на лицето на баща ти, когато я доведох при него. Знаеш как става това. Той искаше да се държи така, като че ли нищо особено не е станало. Само че на мен още от самото начало ми стана ясно, че те са просто родени един за друг. И така двамата не след дълго свикнаха да се виждат тук, когато майка ти идваше на пазара в нашия град. Така се разчу за близостта на твоите бъдещи родители.

Значи се оказа, че той е бил приятел и с баща ми. Нищо от това не съвпадаше със спомените ми за Лучано, понеже го бях възприемал единствено като довереник на майка ми.

— Не знам дали знаеш — продължи той, — ама най-интересното е, че твоят баща харесваше най-много в майка ти това, че беше образована. Макар че тя всичко на всичко беше завършила осми клас, което сега е нищо, но тогава всеки, който бе завършил пети клас, минаваше за професор. Тъкмо за това баща ти най-много съжаляваше — че не бе получил достатъчно образование. Преди да срещне майка ти, той дори бе готов да се запише в семинарията, само и само да не бъде принуден цял живот да се бъхти с няколко десетки декара камениста земя, за да има препитание. Но след като се ожениха, той никога не забрави за онези няколко класа в училище, с които тя го превъзхождаше. Тъкмо това може би накрая ги докара до разрива, да, така бих казал сега. Смешно е понякога как се извъртат нещата в живота. — Сведе поглед в чашата си. — Е, добре — въздъхна той. — Всичко можеше да бъде и много по-различно.