Нино Ричи - Къде отиде тя

— Райската градина, така си е наричам аз — каза ми той. — Това е моят специален кът. Тук поне никой никога не ме безпокои.

Градината беше плод на неговата освободена фантазия или може би символизираше представите му за убежище и място за пълна отмора, толкова бе изолирана, притихнала и обрасла с пищна растителност. В далечината се издигаха планинските склонове, заобикалящи мястото като пръстен, над който се извисяваше само небето.

— Ние с теб още тогава си имахме тайно място в Коле ди Папа — припомни ми Фабрицио. — Помниш ли го?

— Да.

— Винаги, като се връщам там, си казвам, че един ден и аз като теб ще замина за Америка. Но ето че още съм тук.

— Никак не е зле тук.

— Не говорех за това.

Разведе ме из парцела си, за да ми покаже посевите. Чак очите ме заболяха от ослепително синьото небе, толкова кристалночисто бе то, толкова ярко грееше слънцето. За миг ми се стори, че ние отново сме деца, че аз пак съм подкарал овцете към високите планински пасища, а пък Фабрицио тъкмо прекосява ливадата, за да дойде и да ми прави компания.

— Подозирам, че хората вече са започнали да коментират защо съм се върнал — най-после заговорих за това, което най-силно ме вълнуваше. — За майка ми и така нататък.

А той само сви рамене с презрителна гримаса на лицето си.

— Нали ги знаеш какви са хората. Само им дай да одумват и да си измислят какви ли не щуротии.

Представих си как, докато прави пощенските си обиколки, научава всички сплетни и слухове, независимо от волята си.

— Значи е вярно, тогава. Все нещо са започнали да говорят по мой адрес.

— Това, онова. Но честно казано, само глупости. Като например, че твоята майка навремето скъсала банкнотите, дето баща ти ги изпратил от Канада чрез Алфредо Панунцио.

Сега си спомних, че това се случи вечерта на празника на Богородица. Имаше някаква караница вкъщи, после майка ми накъса купчина банкноти, които хич не бяха малко пари, все по петдесет или сто долара и ги запокити право в лицето на чичо Алфредо. Но в моите спомени тази тягостна случка си оставаше само лична, наша работа, без каквито и да било външни свидетели.

— И какво още говорят хората? — не преставах да го подпитвам аз.

— Ами че нищо особено, всъщност. Само клюки някакви.

Сега говореше по-предпазливо. Помня как когато още бяхме деца, веднъж се сбихме, след като той се опита да ми обясни — съвсем опростено, по детски — защо майка ми била гледана накриво от всичките ни съселяни.

— Кажи ми де — настоях аз.

— О, сам знаеш. Как тя направила на голям въпрос всичко това и после, на следващия ден, някой внесъл тези пари, ама съвсем старателно залепени, в банката в Рока Сека.

За миг и двамата замълчахме. Фабрицио в този момент просто не смееше да ме погледне в очите.

— Не съм казал, че точно така е станало — процеди през стиснати зъби той накрая. — Предавам ти само туй, дето хората си го говорят.

Възможно бе, събитията да са се случили по този начин, макар че имаше поне още сто други начина, по които те са могли да се случат, което пък беше още по-правдоподобно. Сега, от тази дистанция, майка ми можеше да се окаже всякаква, от героиня до двуличница, от светица до грешница.

— Ами онзи мъж — продължавах неуморно да го подпитвам. — Онзи, с когото е излизала. Хората говорят ли си и за него?

— Всеки се кълне, че знае какво е станало. Някои дори разправят, че знаели дори и името му, Джузепе Кочиапелата, защото малко след цялата история той май се побъркал.

— Значи хората си мислят, че е бил някой от селото?

— Че кой друг?

— Аз пък си мисля, че е бил войник. Германец.

— Ама тогава са били изминали много години след края на войната.

— Само така ми се струва, де. Веднъж подочух, че…

— Ама тогава ти беше още хлапе — опроверга ме Фабрицио. — Може би си измисляш, защото си се наслушал на всички онези истории за войната, дето все ти разправяше дядо ти.

— Може би.

Не успях да измисля как да го притисна още повече. А пък тъй силно ме измъчваше всяко противоречие между спомените ми и това, което ми разкриваше той.

— Ако толкова искаш, мога да поразпитам наоколо — кимна ми накрая Фабрицио. — Ама съвсем тихо и предпазливо.

— Не. Вече всичко е наред.

На връщането към селото той ме отведе по хребета на Коле ди Папа, за да ми покаже къде е минавал старият път. По-голямата част от него беше разкопана, за да се проправи трасето за новото шосе, което още не беше довършено, но щеше да бъде брънка от мрежата шосета, с които опасвали целия тукашен район.