Нино Ричи - Къде отиде тя

На сутринта подкарах колата към Рока Сека с надеждата да намеря онзи стар приятел на майка ми, когото помнех от онези дни. Шофирах по някакъв широк и приветлив булевард, какъвто някога не бе съществувал тук. Не помнех също да се стигаше тогава толкова лесно до центъра на градчето. Изненадаха ме и промените там — редици от нови магазини и градини с много дървета, както и ниските жилищни сгради от двете страни на улицата. Всичко наоколо започна да ми се струва по-познато едва когато навлязох в очертанията на стария град, където уличките, тесни и стръмни, се виеха все така объркващо, а къщите надвисваха застрашително над тях. Спомените ми от онова посещение до тукашния пазар с майка ми на път към рушащото се имение на Жардини, което беше в покрайнините на града, започнаха да оживяват — помня дори, че беше събота. И докато бавно напредвах с колата край овехтелите постройки с изоставени магазинчета по партерните етажи, старият образ на Рока Сека като тревожно място, криещо коварство иззад привидно привлекателна фасада, не напускаше въображението ми.

Точно насред площадчето, в самото сърце на стария град, открих това, което търсех: ресторантче или „Ловна хижа“, над чиито прозорци бе изрисувана фигурата на ловец, преметнал пушка през рамо. Сега мястото ми се стори много по-скромно и доста по-окаяно от представата, запазена в детските ми спомени. Някога може да е било оживено сборище за местните хора, ала сега всичко наоколо тънеше в сънлива немара, сякаш времето отминаваше равнодушно покрай него. В средата на малкия площад се издигаше неголям каменен пиедестал, върху който някога може би е имало някаква статуя, ала сега там дремеше един кацнал гълъб.

Паркирах колата до тротоара. Пред ресторанта бяха поставени две метални маси. На стол до едната от тях седеше възпълен застарял мъж, явно цял живот любител на доброто похапване, който надничаше над очилата си в страниците на разтворения пред себе си вестник.

Приближих се до него, все още неуверен, че именно той е този, заради когото бях дошъл тук.

— Търся Лучано.

Изгледа ме над очилата си и отмести вестника настрани. Той беше, казах си аз, макар че ми се стори доста поостарял, отколкото си го бях представял. Имаше уморения и разсеян вид на човек, все още терзан от някакви отколешни грижи и безпокойства.

— Е, значи си го намерил — потвърди той и още веднъж ме огледа изпитателно.

Усетих как сърцето ми се разтуптя. Оказа се, че съвсем лесно го открих, седнал тук да се припича на слънцето, сякаш ме бе очаквал, въпреки че трябваше да изминат цели двадесет години, преди най-после да се завърна.

Извадих от джоба си старата монета от една лира, която бях донесъл със себе си от Канада. Поставих я на масата пред него.

— Познаваш ли тази монета?

В очите му се изписа моментно недоумение, сякаш му бях поставил непосилна за решаване задача.

— Ама какво е това? — Взе монетата и я завъртя в дланта си. — Хм, че това е една лира, от старите. И какво общо има с мен?

А пък аз се надявах някакъв спонтанен проблясък да осени паметта му.

— Ами че ти ми я подари.

Отново ме погледна и вдигна ръка, за да свали очилата си. Усетих как се напрягаше в опитите да си спомни кой можех да съм аз.

— Извинявай, ама…

— Е, да, беше преди много години. Дойдох тук заедно с майка си, Кристина. От Вале дел Соле. Дъщерята на кмета.

— Кристина? Ама тя умря преди години… Какви ги приказваш?

— Аз съм нейният син. Виторио.

Той примижа срещу мен, сякаш още не можеше да повярва, все така притиснал ръка към челото си, за да закрива очите си от слънцето.

— Искаш да кажеш, че си синът на Кристина? Жената, която умря, за нея ли говориш?

— Да.

— Ама аз си помислих… да, да, разбира се, ето че си се върнал обратно, така ли? — Постепенно, макар и още силно объркан, той започна да проумява какво става, надигна се и ми протегна колебливо ръка. — Я виж как изглеждаш сега, кой можеше да те познае? Разбира се, че тя имаше едно малко момче, да, сега започвам да си спомням. Извинявай, името ти беше…

— Виторио.

— Виторио, да. Моля те, седни, моля. Трябва да ме разбереш, много съм остарял, та вече не си спомням ясно какво е било навремето.

Отново се обърка.

— Брей, след толкова много години… Ей сега ще повикам момчето да ти донесе едно кафе.

Отиде до вратата на ресторанта и се провикна. Изчака малко, но никой не се появи отвътре.

— Хайде, ела, влез вътре. Сам ще ти го донеса. Тук ми помага моят внук, Антонио, баща му сега е в Рим, ама ми изпраща момчето тук за лятото, хем да помага, хем да го пази да не скитосва много.