Нино Ричи - Къде отиде тя

Очите му отново се навлажниха.

— Съжалявам — промълвих аз.

— А, добре. Нали всеки трябва да си носи кръста.

Отново потъна в мълчание, обсебен от своето страдание. Междувременно пристигнаха двама клиенти и на лицето му за миг се появи макар и повехнала усмивка за поздрав, която скоро след това угасна.

— Трябва да се залавяш за работа — напомних му аз.

— А? О, тук ме държат просто така, за да ме накарат да се почувствам важен. Братът на жена ми, той е шефът тук, той всъщност върти това място. Надявах се, че синът ми ще поеме всичко тук, но той предпочете да се трепе за чуждите в големия град, вместо да работи тук за баща си.

Изпрати ме до вратата.

— А какво стана с момичето? — досети се да ме попита той. — Беше момиче, нали? Винаги съм се чудел какво ли се е случило с нея. Дано е израснала силна като майка си.

— В някои отношения — промърморих аз.

— Да ти кажа истината, винаги съм бил малко влюбен в майка ти. Но всичко така се обърка, така се случи, че… Може би това момиче ще може да живее така, както майка ти не можа.

— Да.

Нещо внезапно привлече вниманието му на една от масите отвън на тротоара. Посочи ми с ръка:

— Забрави си монетата — рече ми той на сбогуване, взе монетата и я напъха в дланта ми.

На следващия ден ме поканиха на вечеря Луиза и родителите й от къщата, в съседство с дядовата. От детството си пазех смътен спомен за техния дом като за някакъв окаян коптор, като за смрадливо място, вечно пренаселено с дечурлига с немити лица; ала сега — вероятно благодарение на намесата или по-скоро на парите на нейните братя и сестри, които вече не живееха тук — мястото изглеждаше напълно обновено и преустроено в крак с модата. Още от входа ме посрещна добре изглеждащ коридор, застлан с мраморни плочи, просторен хол, последван от тънеща в полумрак гостна (очевидно използвана само при по-специални случаи) и удивително чиста кухня, претъпкана с най-съвременно кухненско оборудване. Родителите на Луиза, дребни и изгърбени от работата и годините, се суетяха около печката, докато самата Луиза привършваше сервирането на вечерята на масата в ъгъла и сякаш се опитваше да се скрие сред прекалено модерното обзавеждане на къщата.

— Твоят дядо винаги беше толкова добър с нас — заговори баща й. — Както и майка ти. Тя неизменно ни помагаше за гледането на децата или каквото там се налагаше.

По време на вечерята разбрах, че Луиза била приятелка с Мария, дъщерята на леля Катерина. Тя ми предложи на следващия ден да ме заведе до фермата на леля. И така на сутринта, още преди осем, тя почука на вратата ми, облечена в същата ефирна лятна рокля, която носеше, когато я срещнах за пръв път. Роклята й придаваше още по-младежки вид, отколкото бе типично за нейните двадесетина години, може би защото в нея тя изглеждаше незащитена подобно на скъпоценност, чиято истинска стойност още можеше да оцени.

— Аз им се обадих, преди да тръгнем — рече ми тя. — Ще можем да останем там за обяд.

— Но твоите родители няма ли да възразяват?

— Че защо да възразяват?

За фермата на леля си знаех само, че се намира някъде в околностите, отвъд Кастилучи, което в моите детски представи означаваше, че става дума за нещо едва ли не на края на света. Не си спомнях да съм ходил там като малък, понеже повечето от срещите ми с хората от бащиния ми род се осъществяваха главно в къщата на дядо ми по бащина линия в самото Кастилучи. Така че аз и досега си живеех с представата за някакво много примитивно и глухо място, както всички ние гледахме на селцата и махалите в околностите на Вале дел Соле. На другия ден с Луиза се качихме в колата и потеглихме по шосето, водещо към Кастилучи, но след няколко километра трябваше да отбием по един неравен черен път, виещ се високо над долината, която постепенно се отдалечаваше от нас на юг. Ние продължавахме направо към високите планини, разположени на север, към Абруцо. От двете страни на пътя често се виждаха добре уредени ферми, макар и разположени доста надалеч една от друга, по-спретнати и по-съвременно изглеждащи, отколкото очаквах да видя, с малки дворчета отпред, осеяни с цветя, с рози покрай фасадите на вилите. Надолу, към долината, се жълтееха нивята със зреещото жито.

Фермата на леля ми се оказа кацнала най-отгоре, на билото на хълма. Последните няколко десетки метра изкачихме по твърде стръмна отсечка от пътя, който тук, само в края си, бе бетониран вероятно заради опасния наклон. Самата къща, дълга и тясна като жилищата на индианците, които бях виждал в Америка, имаше някак си недовършен вид, може би понеже тук-там мазилката не беше довършена, пък и накрая бе останала една самотно издадена стена, съградена сякаш за някаква бъдеща стая, която така и не е била построена. Когато спряхме в малкия преден двор, настъпи небивало оживление — първо се разлаяха кучетата, после се разкудкудякаха и побягнаха кокошките, сетне се захлопаха врати и наизлязоха дечурлига, жени по престилки, сякаш не беше къща, а едно малко село.