Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не се ли страхуваш от тях? — полюбопитствах аз.

— Какво би помогнало, ако се боя от пчелите? — отвърна ми тя.

Щом свърши, облаците вече се бяха струпали точно над главите ни. Забързано се устремихме към къщата, като през целия обратен път ни духаше толкова силен вятър, че за малко щеше да ни отвее. Леля Катерина се приведе и с една ръка подхвана края на полата си. Веднага се пресегнах и грабнах от другата й ръка кошницата, в която носеше бурканите с меда, но сега леля олекна още повече и едва се крепеше на нозете си срещу непрестанните яростни пориви на вятъра. След минута само полата й се изду като балон и за малко стихията да я отвее.

Дъждът започна да се сипе, много преди да се доберем запъхтени до пътя. Отначало ни заудряха първите, най-тежките капки, след което ни връхлетя сякаш градушка от камъни. Настъпи истински ад, докато падаше лятната градушка.

— Боже мой! — провикна се леля Катерина, повдигна полата си още повече и се втурна да бяга. От другата страна на пътя имаше някакъв паянтов заслон, където се скрихме. Леля Катерина влезе първа вътре и веднага ме повика при себе си.

— Не си бил целия този път от Америка дотук, за да умреш от някаква градушка!

Но се оказа, че най-лошото тепърва предстои: по тънкия ламаринен покрив на заслона забарабаниха ледени буци колкото топки за голф. Недалеч от заслона житото в околните ниви почти изцяло полегна под напора на вятъра, сякаш го тъпкаха зли духове, яхнали невидими, буйни коне.

— Най-зле е за лозята — промърмори леля ми. — Останалите посеви ще се възстановят.

След градушката, която трая само няколко минути, последва незапомнен от мен порой. Леля Катерина се отдръпна навътре в заслона, отпусна се на пейката до стената и загърна по-плътно шала върху раменете си. После измъкна отнякъде една сбръчкана ябълка и ми я подаде.

— Не, благодаря.

— Тогава аз ще я изям — рече тя и отхапа.

Седнахме да изчакаме дъждът да престане. По пътеката пред заслона се оформиха дълбоки вади, надолу по които шумно се спускаха потоци.

Леля ми посочи с ръка към леещия се дъжд.

— Точно там, надолу по хълма, се роди ти. Ей там, където са онези дървета. Още помня, че раждането ти закъсня с цели три седмици.

Не бях сигурен за какво ми говори.

— Аз си мислех, че съм роден в Кастилучи.

— Не, тук беше, много добре го помня. Наистина имахме място долу в града, ама тук, сред този пущинак, дядо ти изгради фермата. Тогава все едно че беше на края на света. А пък бедната ти майка, чакаше този миг ден след ден, без никаква акушерка на километри наоколо, защото се случи по жътва, в най-усилното време. А дядо ти хич и не си направи труда да я върне в града.

Загледах се през дъжда към дърветата, които тя ми посочи — дотам да имаше най-много два километра надолу по склона на хълма. Не се виждаха никакви пътища, нито дори електропроводи, а само поле и обрасли с храсталаци по синорите пасища.

— Там още можеш да видиш старата къща — добави леля. — Или поне туй, що е останало от нея. Мога да река на Мария и Луиза да те заведат дотам след обяда.

Отхапа за последен път от ябълката и захвърли огризката сред дъжда.

— А те погаждаха ли се? — попитах. — Майка ми и баща ми?

— О, нали сам знаеш как беше. Тогава не мислехме много за тези неща, не беше така, както го знаят младите днес. Никак не им беше леко да живеят в този пущинак, пък и дядо ти беше особен. А после загубиха и бебето. Но ти сигурно не знаеш това.

— Какво бебе?

— Преди теб имаха момиченце, Марина. Една вечер тримата се прибирали с велосипеда на баща ти от събора в града и се ударили в един крайпътен камък, та изпопадали на пътя. Мислехме си, че нищо й няма, освен една лека драскотина на тила. Никой дори и не помисли да викаме доктор и разни такива. Само че вечерта детето заспа и вече никога не се събуди. Баща ти не можа да го преживее. Всичко, което се случи после с майка ти и с другото момиче — Рита сте го кръстили, нали така — беше само част от същата история или поне на мен тъй ми се чини. Вече едвам се търпяха двамата. Между тях завинаги остана това бебе, за да им напомня.

Дъждът вече стихваше. Над планините, далеч на изток, се появи сребристосиня ивица. И колкото повече гледах натам, толкова по-широка ставаше тя. Преди напълно да престане, дъждът съвсем се укроти. На фона на струящата кехлибарена слънчева светлина всичко наоколо изглеждаше като някаква загадка, като някакво небесно откровение.

Още се опитвах да наместя ненадейното откритие за живота на родителите си в своите представи.