Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не. Само това.

— Може би са знаели повече, отколкото са споделяли с теб?

— Може би. Но не ми се вярва. Те са прости хора, от онези, които не задават много въпроси.

Тя влезе в пещерата и свали мокасините си, за да потопи единия си крак във вира.

— Затова ли дойде тук? — замислено изрече тя. — За да откриеш кой е бил той?

— Може би. Но вече не съм сигурен.

— Ако искаш, мога да ти помогна.

— Не, не е необходимо.

Тя пристъпи още по-напред, наведе се и загреба с шепи топлата вода, за да изплакне лицето и врата си. От мястото, където бях застанал, недалеч от входа на пещерата, тя едва се виждаше като неясен силует, като сивкава сянка на все по-тъмния фон на пещерата.

— А сестра ти? — сепна ме гласът на Луиза. — И тя ли иска да узнае кой е бил той?

— Не съм сигурен. Но предполагам, че да.

— Говори се, че била отгледана от чужди хора.

— Истина е. Но това стана, когато поотрасна.

— Трябва да е било трудно за нея. Без майка, без баща.

Гласът й се промени още по-странно, защото отекваше във влажните стени. В мрака ми се струваше, че говори самата пещера, че тя търси отговорите.

— Мисля, че в крайна сметка ще се оправи сама.

Вече въобще не я виждах. Спусна се тишина, после дочух прошумоляване на дрехи, последва пауза, след което се чу плясък и шум от потапянето на нещо във водата. Отново изпитвах неясната уплаха, че съм я изгубил, че се е стопила като призрак. Стана ми безкрайно неудобно, сякаш нещо ме бе докоснало, почти осезаемо, за да изчезне после отново. Тя изплува след броени секунди. Разбрах го по шума от плискаща се вода по камъните край вира. После отново чух шумоленето на дрехите й, а накрая тя се появи от мрака като привидение, с капеща от косите й вода, с плътно прилепнали по тялото й дрехи. В този миг, когато още не се виждаше ясно сред дрезгавата сивота, ми се стори, че един образ от миналото се е насложил върху нейния в настоящето, както се наслагват два негатива.

— Е, надявам се, че не си ме видял — изрече тя през смях. — Макар че вероятно си виждал много жени съвсем голи.

Почти се бе стъмнило, когато се изкатерихме обратно до къщата. Внезапно застудя. Добре, че леля Катерина бе запалила огъня в огнището, та Луиза и аз веднага претеглихме столовете си по-близо до него, за да се постоплим.

— Мисля, че сте слизали долу до горещия извор — промърмори леля Катерина и измери Луиза с многозначителен, подозрителен поглед. Иначе май всички тук ме поощряваха да съм заедно с Луиза. Не можех да преценя дали това приемане на ставащото, това тактично одобрение на чувствеността на младите е някаква нова мода, дали нещата са се променили толкова радикално през годините, докато не съм живял тук, или винаги са си били такива, прикрити под булото на примитивното селско пуританство.

Леля Катерина настоя да остана и за вечерята. По-късно, беше малко преди да си тръгна, Луиза ме заведе до едно малко възвишение над къщата, откъдето ми изброи едно по едно имената на всички села и градчета, чието светлини блещукаха далеч долу в долината, сред заобикалящите ни смълчани, тънещи в мрак хълмове. Сякаш ми ги предлагаше, сякаш ми ги връщаше обратно. Всяко име отекваше като ехо сред моите детски спомени, всяко име ми припомняше разни истории и образи, всяко име беше символ, част от някаква по-голяма драма, която ежедневно се разиграва в планините, оформящи този величествен амфитеатър.

— Щастлив ли си в Америка? — заинтересува се Луиза.

— Защо питаш?

— Не зная. Понякога изглеждаш толкова сериозен.

— Щях ли да бъда по-щастлив, ако бях останал тук.

Тя пак се засмя.

— Може би.

Откъм къщата долиташе приглушеният шум на разговорите, които се водеха там. Оранжевата светлина от прозореца припламваше като отблясък от огъня. Около нас се простираха планини, които изглеждаха необятни като грамадни сивеещи се сенки в мрака, а под тях се бяха сгушили селцата, подредени по склоновете като в редица от факелна процесия. Мракът, с който се бореха, изглеждаше древен и непреодолим. Беше същият мрак, който е господствал тук от столетия, от хилядолетия, заради който хората са се скупчвали край огнищата си, заради който са бързали да се приберат по домовете си.

Луиза се приближи толкова близо до мен, че можех да усетя топлината, излъчвана от тялото й.

— Това място е още в кръвта ти — промълви тя. — Мога да го усетя.

А блещукащите в далечината светлинки, като че ли примигваха одобрително, в съгласие с нея.