Бяха изминали само няколко дни, но аз се чувствах като отдавна заселил се тук. Хранех се редовно в къщата на леля Лучия, а през останалото време се грижех за скромното си домакинство. Стана така, че за мен в целия свят нямаше друго място, което по-силно да чувствам като мой роден дом — ето, това бе всичко, което ми бе останало, ето моята кухненска маса, моето застлано с ленени чаршафи легло, моят балкон, надвесен над долината. Като че ли и хората от селото бяха готови тихомълком да ме приемат сред себе си, защото ежедневно ставаха все по-приятелски настроени. Това обаче не им пречеше да ми се струват все по-загадъчни, защото демонстрираха толкова радушно гостоприемство, сякаш за тях бе нещо съвсем нормално да живея тук. Тяхната любезност осуетяваше предварително всичките ми намерения да ги разпитвам. През всеки от последните дни получавах покана да гостувам у някого, да опитвам домашните сладки или да отпивам от поднасяните ми питиета, което превръщаше всичките ми опити да задавам неудобни въпроси в занимание крайно неуместно, защото никой не би одобрил да се нарушава спокойния ход на ежедневието.
Започнах да забравям за намеренията, с които бях дошъл. Детските ми спомени, които преди идването тук изглеждаха ясни и безспорни, сега все повече и повече се затлачваха, след като върху тях се наслагваха различните версии на местните хора за едно или друго събитие от миналото. Така, както една и съща сграда може да ни изглежда по-различна в зависимост от наклона на улицата, по която се изкачваме към нея или от ъгъла, под който я съзерцаваме, понеже много от подробностите могат да се окажат замъглени, тъй като са погрешно запомнени. Когато изслушвах някой нов преразказ на иначе отдавна известните ми факти, започваше да се променя цялата мисловна подредба на миналото ми. Мозъкът ми веднага се заемаше да възкреси сред смътните детски възпоминания най-различни случки, някои от които дори можеха да се окажат напълно измислени, плод на необузданото ми въображение или пък резултат от усилията ми да открия връзките между отделните събития. Така например двете жени, които заварих в кухнята на Марта — Джузепина и Мария — за съвсем кратко време успяха да разклатят много от представите, които се съхраняваха в паметта ми още от детството. Затова се опитвах прилежно да възстановя в спомените си сцените, в които те са били сред участниците, да възкреся историите, в които те двете може би са били замесени. Струваше ми се, че не просто трябва да си спомня какво е било, а да сглобя някаква приемлива история, като за целта разполагах с всички необходими елементи, но имах пълната свобода да ги размествам, както пожелая.
А колкото до шанса Рита да се появи тук… Струваше ми се все по-малко вероятно това да се случи и все повече се убеждавах колко е безпочвена тази надежда. Нещата можеха да придобият смисъл и всичко да си дойде на мястото само ако тя дойдеше тук. Затова една вечер не издържах, отидох с колата до Рока Сека и позвъних по телефона на Елена. Оказа се, че и тя нищо не знае за Рита.
— А с теб самия всичко наред ли е? — поинтересува се тя.
Бяха изтекли само две седмици, откакто не се бях виждал с Елена, но вече както тя, така и целият свят, който бях оставил зад гърба си, ми се струваха почти нереални. Затруднявах се да си припомня дори как изглежда, не си спомнях също апартамента й или улицата с дървета по двата тротоара, където живееше.
— Предполагам, че да — отвърнах аз. — Не че се е случило нищо кой знае какво.
Като че ли и двамата се чувствахме безкрайно самотни, като че ли и двамата копнеехме за някакъв по-различен свят, в който бихме могли да се подкрепяме.
— Мислиш ли, че тя ще пристигне там? — попита ме тя.
— Не зная.
— Възможно ли е всичко това да има нещо общо с Джон?
Но аз все още не разполагах с нищо, освен със своите спорни подозрения, със своите половинчати теории и мисловни конструкции.
— Не. Всъщност, не.
Нямах друг изход, освен да чакам. Веднъж видях Луиза на улицата и ми се искаше да изпитам нужда да я заговоря, да я пожелая, да поискам отново да ме хване за ръка. Ала сега и двамата се държахме доста по-сдържано. Цялото благоразумие на привързаността й към мен започваше да ми се струва неуместно — та това не беше нещо, което заслужавах, дори напротив, никога нямаше да го заслужа, понеже винаги се стараех да парирам подобни ходове. Не желаех да се поддам дори на първия приятен подтик, който изпитах, когато се запознахме. Вместо това винаги се отдръпвах в себе си, при това напълно инстинктивно, винаги се отдръпвах като от нещо, за което предварително знаех, че не ми е позволено.
Читать дальше