Нино Ричи - Къде отиде тя

Отвъд градчето пътят се извиваше покрай склона на хълма. Спомних си, че стига чак до върха му, откъдето се виждаше чак до Вале дел Соле, защото планините не пречеха на перспективата. Наближаваше вечерното смрачаване. В полумрака ставаше все по-трудно да се различат лъкатушенията на пътя. И тук имаше пресни следи от автомобилни гуми. След като заобиколих поредния завой, видях и самата кола — нов сив Фолксваген Скироко, с местни номера. Вратата откъм седалката на шофьора беше оставена отворена, сякаш някой просто бе решил да спре за кратко насред пътя, за да се любува на природата. По-нататък пътят изглеждаше непроходим, понеже представляваше безнадеждна плетеница от пукнатини и ровове. Това беше краят на пътя. Повече нямаше накъде да се върви.

Добрах се до върха на хълма. Долината под нозете ми се разкри като продълговата клисура с жълтеникава почва. Към края на поляната, с гръб към мен, се виждаха две човешки фигури на мъж и на жена. Мъжът сочеше с ръка някъде към долината, може би към някаква местна забележителност, а жената кимна, след което си оправи косата с жест, който ми се стори странно познат.

Стояха на няколко сантиметра един от друг, разделяше ги само тънкият процеп, осветлен от оскъдната светлина на залеза. Първото ми инстинктивно решение бе да се обърна и да си тръгна, да се оттегля тихомълком и да оставя всичко така, както си беше. Но те като че ли усетиха моето присъствие, понеже почти едновременно се обърнаха с лице към мен. Бяха Рита и Джон.

Джон бе този от нас, който се нагърби с тягостната задача да заговори пръв. Точно сега не можех да го възприемам по друг начин, освен през булото на моите подозрения: все трябваше да се намери някакъв знак, някакъв издайнически признак, някакъв жест дори, потрепване на мускул или лицев нерв, който да ми подскаже истината, който да го изобличи.

— Хм, каква изненада. — Протегна ми ръка, неловко и все пак с доза искрена радост, че отново се виждаме. — Рита ми спомена, че може би ще те намерим тук.

Нищо във вида му не ми помогна да се ориентирам. Е, може би имаше нещо съмнително в начина, по който присвиваше веждите си, но аз дори и на самия себе си не се доверявах много, знаейки на какви трикове бе способно подсъзнанието ми. След последната ни среща си беше пуснал брада, сивееща като косата му; това ми се стори като своего рода камуфлаж, тъй като оставаха единствено очите му, в които можех да надзъртам, за да разбера нещо повече за него. Но дори и в тях не успях да прочета нещо, което да ми даде повод да се усъмня.

— Как намерихте това място? — запитах го аз.

— А, да. — Все пак изглеждаше леко смутен. — Ами просто се разхождахме и така стигнахме до тук.

Както и друг път бях забелязал, в смущението му се долавяше някакъв опит за самооправдание и по този начин той успяваше да предотврати всичките ми опити да го поразпитам или да му задам някой неудобен въпрос, сякаш се опасяваше да не докосна болното му място.

— От Рим ли пристигате?

— Всъщност — уточни той, — спряхме за два дни в Кампобасо.

Останах неприятно изненадан, че са били толкова наблизо, а не са си направили труда да ме потърсят. Нямаше как да разбера дали действително са възнамерявали да ми се обадят.

— Можете да слезете с мен до селото.

— Да, разбира се.

Рита остана настрани от нас двамата. Залязващото слънце се бе скрило зад нея, като при слънчево затъмнение, но я озаряваше много красиво, като че ли бе надарена със златист ореол.

— От тук може да се види, ето там долу, Вале дел Соле.

— О, така ли? — възкликна тя. — Е, ние не бяхме сигурни къде точно се намира.

И тя, и аз бяхме леко озадачени от ненадейната ни среща на билото на този обрасъл с планински треви хълм.

— Имам къща долу. Старата къща на дядо ми. Можете да останете при мен, ако желаете.

Отклони поглед към Джон, сякаш търсеше неговото позволение.

— Ами ние имаме резервация в хотела за тази вечер — обясни ми тя.

— Е, тогава можете да дойдете утре на гости и да останете в къщата.

— Ако мислиш, че ще се намери стая за нас.

За миг и двамата замряхме, все така неуверени какво трябва да решим.

— Пеша ли се изкачи до тук? — попита ме Джон.

— Да.

— Тогава ще те свалим с колата.

Стигнахме до селото почти по мръкнало. Рита седеше на задната седалка, притиснала лице към прозореца, за да се взира навън. Улиците бяха съвсем пусти и селото изглеждаше доста неприветливо, дори мрачно, толкова бе тъмно и притихнало. Само едно куче се разлая след нас и ни подгони за няколко метра, след което подви опашка и се върна обратно.