Нино Ричи - Къде отиде тя

Но всички се почувствахме неудобно заради хладния й прием.

Продължихме надолу по улицата към площада. Заради горещината по пладне селото бе изпаднало в сънна летаргия и ни се стори напълно замряло под палещите лъчи на слънцето. Дочуваше се само бръмченето на мухите и шумоленето от прибягващите гущерчета, осмелили се да излязат на припек изпод сенките на рушащите се изоставени къщи. Минахме покрай двама селяни, но те се свиха стеснително при вида на новите непознати, само ни кимнаха и промърмориха някакви неразбираеми поздрави, след което побързаха да се отдалечат. Но една от жените, с които се бях срещнал още първата сутрин в къщата на Марта — онази едрата, Мария — ни забеляза, макар че беше силно прегърбена.

— О, американеца! Кои са тези чужденци, които си ни довел?

Преди да успея да измисля как да отклоня обяснението, тя ни поведе към кухнята си, като размаха толкова енергично ръце, че нямаше как да не склоним пред поканата й. На бърза ръка ни настани около масата и без да ни изпуска от погледа си, свари кафе и да ни поднесе от домашните си сладки.

— Тя ти е годеница, нали? — започна да ме подпитва.

— Не, не. Само приятелка.

Не след дълго и друга жена се появи на прага на къщата. Тя също изгледа преценяващо Рита и Джон, сякаш Мария ги беше довела на сгледа. Накрая в кухнята се набутаха повече от половин дузина жени от махалата, по-едри или по-дребни, някои на средна възраст, но други съвсем стари.

— Те му били само приятели — обясняваше Марта на всеки новопристигнал. — От Канада. Макар че на мен поне мъжът повече ми прилича на германец.

— Така ли? — учуди се една от жените и се извърна към Джон. — Германец?

Джон се изчерви.

— Да, да, германец съм — призна той.

— Нищо лошо им няма на германците — подметна една от другите лелки. — Хората все говорят какво ли не за тях, и то все заради войната, ама аз ще ви река, че винаги съм ви уважавала вас, германците. Знаеш ли кои бяха най-лоши? Канадците! Истина е, те бяха най-лошите!

След като се разбра, че Джон поназнайва малко италиански, някои от жените се опитаха да го въвлекат в разговора си. Но скоро си пролича, че вниманието им всъщност бе насочено в съвсем друга насока. Очевидно те се интересуваха най-силно от Рита, която през цялото време остана мълчалива, ала видимо напрегната, особено когато погледите на жените падаха все върху нея. Те, разбира се, ме отрупаха с въпроси за нея, откъде е, каква ми се пада, сякаш много добре си знаеха, че през цялото време ги лъжа, но въпреки това извличаха удоволствие от моите отговори. И като че ли най-важното за тях сега бе, че можеха да я огледат толкова отблизо.

— Толкова е красива — промълви една от тях. — С тези очи.

Тогава се възцари някаква по-особена атмосфера, израз на по-специално и почтително отношение. Сякаш Рита бе дошла тук, носеща със себе си някаква тайна, някакво мистериозно познание, което им се искаше да сподели с тях.

— Те навярно са отгатнали коя си — казах й аз, когато отново излязохме навън. Това бе единственото разумно обяснение за тяхното възхищение от Рита — те явно търсеха в нея прилики с майка ни и особено искаха да разберат дали е предала на дъщеря си искрица от своя дух.

— Много бе странен — замислено отбеляза Рита, — начинът, по който ме гледаха.

— А пък на мен ми се стори, че те донякъде се страхуваха от теб.

Вниманието, което й бяха засвидетелствали жените, като че ли я бе променило по някакъв необясним начин — внезапно тя престана да бъде чужда тук. Със своя пуловер с дълги ръкави и с черната си коса тя се вписваше чудесно в сенките и камъните наоколо.

— Мисля, че постепенно започвам да разбирам, какво й е било на нея — каза ми Рита. — Говоря за нашата майка. Да живее в място като това. Да бъде непрекъснато наблюдавана.

Джон почти не проговори. През цялото време, докато бяхме на гости на Мария, той жадуваше само за едно: час по-скоро да се махне оттам или да стане невидим и може би затова се държеше с жените толкова резервирано, че можеше да бъде оценен като невъзпитан.

— Не знаех, че говориш италиански — казах му аз.

— Всъщност знам само няколко думи. От времето на моята младост.

— Учил ли си италиански?

— Не. Не. Научавах по нещо от тук от там. Но това беше преди толкова много години.

Двамата прекараха остатъка от деня, като си почиваха в къщата на дядо. Джон се настани да чете на балкона пред стаята си, а Рита се зае да пере, като използва голямото корито, в което аз се бях къпал като дете. После простря дрехите да съхнат на двора. От балкона на кухнята видях как Луиза излезе от тяхната врата с дъска за търкане на прането, за да я предложи на Рита.