Нино Ричи - Къде отиде тя

— Коя е къщата? — попита ме Джон.

Би трябвало да я знае, ако той бе онзи. Но аз вече му бях дал знак с махване на ръка, защото ми бе дошло до гуша от моите собствени подозрения и не можех да понеса мисълта точно сега да го изпитвам. Това, че бе до мен от плът и кръв, някак си го правеше да изглежда по-безвреден в очите ми, а подозренията, които имах, започваха да ми се струват безкрайно досадни.

— Онази там, в края на улицата.

В мрака къщата едва се забелязваше, още повече че беше доста отдалечена от последната лампа по улицата.

— Тук ли си отраснал? — попита Рита.

— Да.

Досега бяхме разменили само няколко фрази.

— Можете да останете за вечеря — предложих им аз.

В тъмното нямаше как да видя изражението й.

— Май ще трябва веднага да потегляме обратно.

— Но все пак можете да дойдете утре.

— Ако си сигурен, че всичко ще е наред.

Пристигнаха на следващия ден по пладне. Междувременно се бях погрижил за настаняването им в къщата на дядо, бях взел две походни легла и ленени чаршафи от Марта и Луиза. За двама мои приятели от Канада, така им обясних, понеже не знаех как другояче да ги представя. Когато колата им спря отвън пред къщата, се изплаших, че не е правилно да ги водя тук, че нищо от това няма смисъл.

Ала Джон вече сваляше торбите с хранителни продукти от багажника.

— Взехме нещо за храна — обясни ми той, с интонация, в която се криеше съмнение, сякаш искаше да получи благоволението ми, за да го приема в дома си.

Къщата сякаш се промени с появата на Джон и Рита: някъде изчезна лъхът на старост, нейде се изпокриха призраците от миналото, побягнали веднага щом двамата започнаха да разопаковат багажа си. Все едно че някаква магия бе развалена. Първо им показах стаите — настаних Джон в една от стаите на долния етаж, а Рита трябваше да се настани на горния, в стаята до моята. Рита и аз се спряхме до вратата, загледани в стаята.

— В къщата за съжаление няма баня — обясних й аз. — Ще трябва да ползваш банята в къщата на леля, нагоре по улицата.

— Добре. Всичко е наред.

Стаята беше празна, с изключение на походното легло, което бях донесъл за нея, един стар люлеещ се стол и едно малко буре вместо нощна масичка. Върху бурето бях оставил стъклено шише, в което бяха натопени няколко диви цветя.

— Има хубава гледка от балкона — казах й аз.

Тя отиде до балкона и разтвори вратата. Едва сега, за пръв път от пристигането й, се осмелих да я загледам, докато тя прекосяваше стаята с гръб към мен.

— Не те ли измъчва това? — попита ме тя. — Да се завърнеш тук?

— Не много. Или поне чак толкова, колкото си мислех.

Опитах се да отгатна какво я вълнува в този миг, докато я изпивах с поглед, вперен в извивките на гърба й, в падащата върху раменете й коса, докато си мислех за начина, по който се държеше. Но дори и сега продължавахме да говорим помежду си като безлични същества — нито тя виждаше моето лице, нито аз нейното, явно не смеехме да се погледнем в очите.

— Ами ти? — попитах я на свой ред. — Как са нещата при теб?

— О, все същото, бих казала. Не е чак толкова зле.

Останахме по местата си — аз до вратата, тя на балкона, сякаш някаква невидима сила ни удържаше там, строго съблюдавайки благоприлична дистанция. Оттук ясно чувах как Джон шета на долния етаж, как прошумоляваха кесиите с хранителните продукти.

— Май е време да приготвя нещо за обяд — обадих се аз.

— Разбира се. Само след минута ще сляза долу.

Обаче Джон ме бе изпреварил, бе започнал да приготвя обяда, ровейки из тенджерите, които бях домъкнал от кухнята на Марта. Дори бе сложил да се загрее водата за спагетите.

— Има ли някакви проблеми? — попита ме той.

— Не. Никакви проблеми няма.

Трудно ми бе да преценя какво му бе известно за отношенията ни с Рита — но сигурно донякъде се досещаше, ако, разбира се, Рита не му бе признала нещо, заради странната енергия, която се обменяше между нея и мен. Не можех да се отърся от усещането, че той съзнателно се въздържа от каквато и да е намеса в отношенията ни, едва ли не като жест на доверие. Или в замяна на това да не посягам към неговите собствени тайни.

— Кухнята не е много обзаведена — казах извинително.

— Все ще се справим някак си.

Седнахме да се храним. Те бяха донесли всичко за спагетите, дори и някакъв сос в бутилка, както и малко сирене, една маруля и други зеленчуци за салатата. Джон действаше с неоспоримо умение като човек, който отдавна е свикнал да си готви сам. Спомних си за неговия апартамент, за безпорядъка там, за всичките признаци, че е обитаван от мъж.