Нино Ричи - Къде отиде тя

— Похарчиха милиони, преди да променят пътя така, че хората да преминават през селото, а после похарчиха още повече милиони, за да могат да го заобикалят — недоволно измърмори Фабрицио. — Навсякъде само корупция. Няма значение как точно я прикриват.

После ме поведе надолу по склоновете на Коле ди Папа, следвайки сложна, виеща се плетеница от възтесни пътечки, все през трудно проходими шубраци. Спря се едва когато се добрахме до малка полянка, заобиколена от борове.

— С теб обичахме да идваме тук. Помниш ли това място? — И ми посочи една каменна плоча до склона. — На нея си написахме инициалите.

Развълнувах се, макар и да бе необяснимо за мен. Значи затова ме бе довел тук, само за да ми покаже това закътано място. Помнех, разбира се, колко цигари бяхме изпушили тайно тук двамата — той все ги задигаше от кутията с цигарите на баща си, но само по две. Колко безгрижни часове бяхме прекарали тук, две момчета с изподрани от храстите колене, сближили се заради самотата и чувството за вина. Но имаше и още нещо, друго, съвсем друго: тук го бях предал. Веднъж той бе рискувал да пострада заради мен, за да ме спаси от капана на местните селски биячи. А аз го бях изоставил, засрамен от унижението си, засрамен, че ме бе страх да се притека на свой ред на помощ на единствения си приятел. Това впоследствие бе хвърлило сянка между нас, този спомен за дребнавата ненавист, която бях породил в него.

— Мисля, че тогава не се показах като твой много голям приятел — смотолевих аз.

Веднага забелязах, че макар това да го бе наранило, той явно не помнеше събитията по същия начин.

— Какво говориш? Ние се държахме тъй здраво един за друг, през цялото време, докато бяхме заедно. Не ми се вярва да си го запомнил добре.

Марта ме настани за тази нощ в къщата на дядо, като за целта застла леглото с чист ленен чаршаф, донесе ми нощна масичка и стол, смени газовата бутилка на печката и дори ми остави едно кафениче и бурканче с кафе, за да си го сваря за закуска. Още не бях привикнал с мисълта, че сега тази къща е моя, че я притежавам, че някъде съществува завещание, в което се посочва моето име като единствен наследник. Винаги, когато оставах сам вътре в къщата, ме обземаше някакво странно, необяснимо объркване. Като че изпод повърхността на нещата нещо скрито се опитваше да изплува, да се появи сред спомените ми: тялото внезапно започваше само, съвсем самостоятелно да си припомня дори завоите по витата стълба, да възстановява даже усещането от допира до дръжката на вратата и то толкова безпогрешно, колкото никакво напрягане на съзнанието не би могло да постигне. Ала скоро след това усещането изчезваше, тъй бързо и спонтанно, както се бе породило. Това се оказа мъчително преживяване, това недоизтрито свидетелство за моето някогашно присъствие тук. То ме насочваше към нещо присъствало някога в живота ми, ала все пак отдавна забравено, което сега наникъде не водеше. И все пак бе странно как миналото на моменти ставаше за мен толкова осезаемо, толкова реално и в същото време ме поразяваше със своята недостъпност, с начина, по който бе приключило и все пак можеше да бъде извикано от спомените и в същото време не позволяваше да бъде докоснато.

В леглото в спалнята на мама отново си припомних как като съвсем малко дете бях сънувал тук онези войници. Припомних си звуците от гласовете им на балкона, докато пушеха, припомних си стърженето от дулата на пушките им по парапета. Съзнанието ми неизменно свързваше в едно тези откъслечни възпоменания, благодарение на спонтанната ми, по детски необуздана интуитивност, чиито сложно преплитащи се ходове невинаги можех да проследя. Сякаш това бе реалността — логически изградената решетка от навързани един с друг спомени къде, какво и кога се бе случило, която съзерцавах сега като зрял мъж. Сега вече всичко разбирах много по-добре, защото не знаех какво днес може да бъде проверено, доказано, припомнено и обяснено — но все пак знаех, че винаги остава по нещо губещо се. Например моят дядо — това отлично си го спомням — ми бе показал следите от куршумите на войниците, с които бяха убили някакъв паяк, пълзящ по стената на стаята. Ала колкото и да търсех сега тези следи, не успях да ги различа сред многобройните други пукнатини по олющените стени. Може пък с цялата тази история той само да е искал да ме позабавлява, с типичното за старите хора желание да поразяват детското въображение.