Нино Ричи - Къде отиде тя

— Ти си Фабрицио — досетих се аз.

— Е, значи си спомни.

— Само колко цигари изпушихме тогава заедно. А преди да тръгна от тук, ти ми подари един сгъваем нож.

— Ето, нали, сега излиза, че съм бил прав. С теб тогава бяхме приятели.

Останах поразен от това, че той действително допуска, че е възможно да се забравим един друг след толкова години. В моите спомени той ми се струваше по-важен от всичко останало наоколо, неотменима част от пейзажа на моето детство, преживяно в тази къща, сред тези каменни стени. За него обаче аз може би бях останал само момче, което е познавал за кратко, преди това момче да замине завинаги от тук, както още десетки други местни хора.

— Значи си останал тук — казах аз. — Искам да кажа, само в това село.

— Е, работих и в Рим, ама само две години, в един ресторант там… Беше много весело. Ние, от Молизе, или молизаните, както ни викат долу по крайбрежието, въртим оживен бизнес с ресторантите. Но не можех да издържа да работя като чиновник на държавна заплата. Пък и въздухът тук… е, не е същият като онзи долу, в града.

И сега ми правеше същото впечатление, както и когато беше момче — че знае много за всичко и за всички. Това му придаваше леко загадъчен вид, сякаш останалите не можеха да схванат какво знае и какво държи в тайна.

— Както и да е, добре е, че поне още ме помниш — завърши той. — Някои хора, като се върнат тук, се държат тъй, сякаш никога не са виждали това село.

Щом свършихме със сглобяването на леглото, той си тръгна, за да довърши обиколката си.

— По-късно ще намина да те видя — обеща ми Фабрицио. — Ще си поговорим за много работи.

Пак се появи на прага късно следобед, когато привършвахме с обяда, само че сега бе смъкнал униформата и бе облякъл с джинси и вехта фланелена риза. Без да чака покана, той се намъкна в къщата, настани се край масата и с приятелски жест преметна ръка през рамото на леля Лучия.

— Здравей, лельо — провикна се той към нея. — Ти си добро момиче, винаги си омиташ чинията!

Марта остави една чиния пред него и той, явно по стар навик, с къшей хляб в ръка омете чинията си докрай.

— Сигурно всичко тук ти изглежда по-различно, отколкото го помниш — отново заговори той. — Промениха пътя. Навярно помниш само старата козарска пътека, дето се виеше там? Все едно че си попаднал на края на света.

— Не мога да се начудя на електричеството — признах му аз. — Кога са го прокарали?

— Ама какви ги говориш? Та това е станало още по времето на Мусолини. Тогава той се разпоредил в цялата страна да прокарат електричество. Пък и преди това нашите хора тук са използвали водната централа, онази, дето е била надолу по реката.

Нищо от това не съвпадаше с картините, запечатани в спомените ми.

— А тогава помниш ли поне, че една година тук имаше фестивал и един оркестър караше собствен генератор, та осветиха целия площад. Поне туй все трябва да си го спомняш — изрече Фабрицио и сви рамене. — Е, може пък да има нещо друго, за което да си така умислен.

След обяда той ме поведе нагоре по стръмното, по някаква известна само нему пътека. Каза ми, че ще ми покаже парцела земя, който притежавал в Белавиня, по склоновете на Коле ди Папа. Целият участък се простираше в подножието на планината, сред една прекрасна долина с ниски възвишения и просторни ливади. Да имаше най-много десетина декара. От всички страни мястото бе заградено от гъсто сплетени храсталаци. Вътре той бе посадил няколко маслинови дръвчета, няколко реда с лози, но имаше и лехи с домати и боб. Обясни ми, че купил този парцел с парите, които спестил, докато работил в Рим, макар че взел заем и от свои роднини. Неговите родители били вече много стари, за да обработват имота, а пък повечето му братовчеди се изселили, кой в Швейцария, кой в Торино, кой в Рим.

— От нашите хора никой никого не слуша — оплака ми се той. — Всички тези семейни дрязги и разправии, сякаш край нямат. Но виж, може би в Америка е по-различно.

В единия ъгъл на парцела беше сковал малка барака, скромна постройка с каменни основи. Вътре имаше само нар за спане и печка за готвене и отопление. В дъното на парцела, едва забележима отвън заради наклона на хълма, се намираше малка градина, която той бе оградил с ниски зидове от камъните, които бе извадил наоколо. Имаше овощни дръвчета, една беседка с асма и много рози. И в нейния най-отдалечен ъгъл Фабрицио бе оформил малък водопад, защото бе отбил един ручей от течащия наблизо поток. От него пръскаше кристално бистра планинска вода, която падаше надолу по облите речни камъни в малък притихнал вир.