Нино Ричи - Къде отиде тя

Пристъпих навън и се заизкачвах по каменните стъпала, отвеждащи към задната част на къщата, където се намираше оборът. Някой — несъмнено Марта, кой друг — бе поддържал и задната градина. Видях спретнато подредени редици с домати, марули и бакла, че даже и с канавки между лехите, за да тече по-добре водата, изливана с кофата от кладенеца, ама така издълбани, та да се използва наклонът на терена. Страничните стъпала бяха свързани с портата на обора чрез малка тераса от набити в пръста натрошени камъни, които бяха все още здраво закрепени, макар отдавна да бяха покрити с мъх. Дори и тук имаше ключ за осветлението. Изпробвах го и веднага светна крушката, завързана с кабела си горе към една от гредите под покрива на обора.

Цялото помещение напомняше по-скоро за някаква пещера, с влажните си стени и с пода от гола, но отъпкана пръст. Отникъде не проникваше светлина, освен от слабата електрическа крушка. Отникъде не проникваше въздух, освен от цепнатината под портата. Ако нещо се е случило някога тук, то тогава това място е било напоено с миризмите на животните и на оборския тор, така че всичко тук съвсем не е било романтично, а мръсно и смърдящо, което, естествено, би накарало всеки да си свърши по-бързо работата, та по-скоро да се измъкне навън, на чист въздух, на светло. Като изключим няколкото земеделски сечива, струпани в единия ъгъл — мотика, лопата, лейка — цялото пространство бе съвсем празно сега, явно очистено от всичко излишно, до голи стени и гола пръст вместо под, за да бъде предадено изцяло под властта на мухъла.

Приседнах на дънера край портата. Слънцето още грееше, помня, че тук винаги печеше много силно по това време на годината, с онази особена суховата и навяваща дрямка топлина, спускаща се чак от планините. Възможно е в такава жега да забравиш за всичко останало, та да ти останат сили само колкото да се завлечеш до някой слънчев край на близкото пасище, да се проснеш там сред тревата и сладко, безгрижно да заспиш. Самият пейзаж, лениво разпрострял се надолу към долината, сякаш подканяше към пълна забрава. Не бях забравил как се скитах на воля из безлюдните ливади, гъсто обрасли с бурени и храсталаци по краищата, като само тук-там се срещаха малки парцели, засети предимно със зеленчуци или най-много засадени с лози, обработвани с мъка от нашите селяни. Сякаш самото място, с неговата пустош и дивотия, както и цялото село с неговите порутени къщурки, бе овехтяло и потънало в забрава, докато постепенно се бе свличало към вечния сън.

Усетих нечий поглед, вторачен в мен и се озърнах назад към съседската къща. Видях млада жена, изправена там на чардака, гледаща право към мен. Не отклони очи дори когато видя, че и аз я загледах, а продължи да ме зяпа с нескрито любопитство, сякаш й бях познат отнякъде, сякаш инстинктивно предусещаше, че съм от познатия й свят и че не можех да представлявам заплаха.

Предпазливо кимнах леко, само колкото да мине за поздрав.

— Здравейте — изрекох аз.

Тя бе облечена в широки летни дрехи, нахлузила на босите си нозе тежки обувки за работа по полето, които изглеждаха ужасно недодялано под стройните й крака.

— Ти трябва да си внукът на кмета — рече ми тя.

Не бях сигурен дали просто позна наслуки или вече бе плъзнал слухът за пристигането ми.

— Да.

— Добре дошъл.

Беше много красива, едва сега ясно видях това. Косата й, вълниста, черна, дълга с червеникави отблясъци от залеза на слънцето, се стелеше волно разпиляна по раменете й.

— Ти все играеше с по-големите ми братя и сестри — обясни ми тя. — Ама сега те всичките си заминаха.

— Аха.

— Казвам се Луиза.

— Аз пък се казвам Виторио.

— Да. Може би ще се отбиеш някога за по едно кафе.

— Да.

Усмихна ми се. Това бе първият нормален разговор, който водех, откакто бях пристигнал тук, първият признак, че съм добре дошъл.

— Скоро пак ще се видим.

И се обърна, за да влезе вътре.

Вечерях при Марта. Някак си неусетно просто престанах да обръщам внимание на донякъде грубото й държане. След продължителната разходка из околностите аз сякаш отново преоткрих себе си, особено когато се запътих по обратния път на връщането към селото, поуморен, ала преизпълнен с особеното чувство колко свято е всичко за мен тук. И се усещах приютен, закътан, в безопасност. Марта ни настани край масата в кухнята за скромната, набърже стъкмена вечеря. Леля Лучия най-сетне се надигна с пъшкане от любимото си място пред телевизора, довлече се до масата безкрайно бавно. Поне не показа други признаци на старческа немощ.