Нино Ричи - Къде отиде тя

— Водата е спряна — обясни ми Марта. — Има един кран там, в ъгъла на обора, който като се завърти, веднага ще потече от чешмите. Но аз трябва да свърша тази работа, щото ти няма да го намериш.

— Така ли?

Имаше подробности, които явно не бях запомнил добре, като например мраморния под, който все си представях като бетонен. Или че въобще бях забравил за съществуването на малкият страничен балкон, надзъртащ над долината. И че всичко тук е било толкова малко, дребно, със скромни размери, непретенциозно и просто. Имаше и още нещо, по-важно от останалите особености, за което не се досетих веднага, а чак след като се помотах за кратко из стаите — светлината. Когато се разделих с тази къща, в нея нямаше електричество, ето защо бях запомнил всичко тук по съвсем друг начин. Бих могъл да изброя поне десетина отлики, свързани с този факт, ала нямаше смисъл да ги изреждам една по една. Може би бяха прокарали осветление, след като ние с мама бяхме заминали. Но ключовете за осветлението, монтирани край вратите, вече доста поизносени, изглеждаха като че ли винаги са си били тук, на местата си.

— Мислех си, че няма електричество в къщата — промърморих аз.

Марта ме изгледа учудено.

— Електричество ли?

— Искам да кажа лампи по стаите. Не очаквах някой да е живял тук след нас.

— Точно така беше.

— Аха.

Тя ме разведе из останалата част на къщата, разтваряйки пред мен една след друга вратите на празните стаи. Ето я стаята на дядо ми, на приземния етаж, а на горния — стаята на мама и моята стая. Очаквах да ме споходи порой от спомени, ала изпитах единствено същата отчужденост, същото чувство, че паметта ми не се е оказала чак толкова добра или по-скоро е била изтрита, а не само отчасти повредена, след като не можех да разпозная толкова много неща в къщата.

По подовете нямаше никакъв прах, нито по лавиците или мебелите. Дори по таваните нямаше паяжина. Всичко това предизвикваше в мен някакво странно усещане — все едно че съзерцавах гледки от древния Помпей, в който цели стаи, цели къщи дори, че и улици даже са се запазили непокътнати, завинаги застинали във времето от момента на катастрофата.

— Много е чисто — отбелязах аз.

В първия миг Марта само изсумтя нещо неясно.

— Никъде нищо не съм пребоядисвала. Ще трябва сам да се заемеш с това, ако го желаеш, разбира се.

Все по-ясно ми ставаше, че тя бе пазила грижливо това място още от деня, в който е било опразнено, несъмнено като израз на някаква необичайно дълбока преданост към завета на дядо, който в деня на моето заминаване — нищо че тогава бях само едно малко дете — ми обеща, че тази къща ще ме очаква до деня, в който ще пожелая да се завърна. На Марта се бе паднала ролята да се нагърби с тази нелека задача, понеже дядо ми се е доверявал единствено на нея след заминаването на мама. Доколкото си спомням, той е останал до края на живота си прикован към леглото. Нищо чудно Марта да се е радвала, че е успяла да надмогне влиянието на майка ми върху дядо, тъй като именно върху нейните плещи е легнала цялата грижа за него и за къщата му.

Когато се върнахме при външната врата, Марта ми подаде връзката с ключовете.

— Трябва да решиш какво искаш да бъде сторено с къщата — рече ми Марта на излизане. — А засега можеш да останеш да спиш тук или да се приютиш в нашата къща. За мен ще е все едно.

Тя като че се готвеше да ме изостави тук, след като тъй съвестно бе изпълнявала задълженията си пред паметта към дядо. Това напълно й позволяваше да счита дългът си за изпълнен докрай и да вдигне ръце от мен.

— Добре. Но, хм, не съм сигурен. Ако има място за мен в твоята къща. Или поне само за тази нощ.

— Както желаеш.

Загледа се назад към улицата, водеща към нейната къща, сериозна и намръщена, какъвто й беше навикът. Може би дори не беше особено доволна, че е лишена от правото да изпълнява своето многогодишно задължение.

След което останах сам. Това място като че си оставаше заразено от странното поведение на Марта, от нейното необяснимо дълбоко усещане за някаква свята мисия, която тя тъй старателно бе поддържала. Чудех се колко ли много усилия й е коствало да опази тази къща от пълно овехтяване, както се бе случило с толкова много от къщите наоколо. Може би всичко би могло да се обясни със силата на волята й, както и със загрижеността й, че ако тя не се грижи, дядовата ми къща рано или късно ще се окаже безнадеждно занемарена, също като толкова много от съседските къщи и постройките около тях.