Нино Ричи - Къде отиде тя

Шосето продължи да се вие, широко, добре подравнено и неотклоняващо се дори когато навлязох сред планините, въпреки че непрестанното се редуваха мостове и тунели, дълги понякога по километър и половина. Чак до билата на хълмовете се виждаха стада с кротко пасящи овце, а дремещите селца се изтягаха сред гънките на склоновете. Но шосето продължаваше все напред, все така целеустремено, сякаш нямаше нищо общо с всичко от двете му страни, сякаш служеше единствено, за да се отминава още по-нататък, просто така, за да се каже, че е бил извървян толкова и толкова път. Движението вече бе замряло, понякога само профучаваше самотен автомобил, забързан в противоположната посока, който блестеше отдалеч на слънцето, а след него оставаше само непоклатимото мълчание на планините.

Чак след пладне се добрах до отбивката за Рока Сека. Тук вече пътят силно се стесни, а завоите зачестиха. Един пътен знак ми съобщаваше, че наближава градчето и аз чак сега усетих как спомените ми се оживиха, как някаква брънка в мозъка ми се пробуди, за да ми подскаже, че някога може би съм живял нейде наблизо. Но пътят продължаваше да криволичи покрай предградията сред жилищни сгради, складове, гаражи, които по нищо не приличаха на онази Рока Сека, която помнех от детството си — скромно селище със схлупени магазинчета и с къщи с дебели каменни стени, здраво притискащи улиците от двете страни. А сега пътувах покрай много по-големи извити сгради от сивеещ бетон. Пред една от тях дори ми се наложи да спра за малко, за да я огледам по-внимателно, докато схвана, че пред мен се извисява модерна църква в някакъв странен архитектурен стил. Беше построена сякаш съзнателно да наподобява кораб, с наклонени стени, а покривът и фасадата бяха тъй килнати, че да изглеждат като нос на кораб. Така приведена, църквата имаше дори заплашителен вид сред иначе семплите предградия, сякаш предоставяше единствения шанс за спасение или бягство.

Стигнах и до познатия ми разклон. Единият път оттук водеше към центъра на града, а другият продължаваше нататък през полето. Един поизтрит от природните стихии пътен знак ми сочеше накъде да поема: ВАЛЕ ДЕЛ СОЛЕ, 7 км. Значи моето село все още съществуваше — вече разполагах с убедително доказателство. Още имаше време да обърна колата по обратния маршрут и да се опитам да залича всичко, въпреки че до голяма степен вече бях забравил всичко, което бях преживял тук — и този път, по който сто пъти бях пътувал, и тази долина, в която сега бях вперил взор. Вместо това започнах да се оглеждам за отбивката, по която ще мога да сляза долу, до Вале дел Соле. Така неусетно се смъкнах от виещото се на високото, шосе, та само след един завой изведнъж се озовах в края на селото. Само след още една минута преминах покрай плетеницата от каменни къщи и пак излязох сред ширналото се поле. Спрях колата, за да проверя пътния знак, който бях подминал в бързината. На него бе изписано: ВАЛЕ ДЕЛ СОЛЕ.

Излязох от колата. От мястото, където застанах, селото се виждаше като на длан, проточило се покрай хълма — смесица от сиви и кафяви къщи подобно на стотици други села, покрай които вече бях преминал. С нищо не се отличаваше. Нищо тук обаче не беше както преди: и пътят се извиваше така, както никога не го бях виждал в миналото; и къщите не бяха толкова нагъсто струпани; и църквата над площада не ми беше изглеждала тъй невзрачна. Пък дори и самото усещане за това място… някак си не беше възможно именно тук да съм преживял нещо запомнящо се, нещо значимо. Нима цялата история на моето минало, запечатана в паметта ми, можеше да се помещава в едно толкова окаяно селце, с тези простички къщурки, сгушени в подножието на хълма?

Оставих колата там, където вече я бях паркирал, за да измина пеша краткото разстояние до края на селото. По улиците не срещнах жива душа, с никого не се разминах по пътя си. Къщите имаха вид на полуразрушени, само тук-там бяха позакърпени, макар че понякога се виждаха и нови, с прясна мазилка и даже боядисани, ала много други бяха със заковани прозорци или с килнати покриви и стени. Повечето от онези, които изглеждаха обитавани, имаха цветя в предните дворчета — най-вече здравец, мушкато, хибискус, а край оградите олеандри или рози, греещи в червено и розово. Тези цветя създаваха по улицата атмосфера на някакво очакване, като че всеки момент щяха да започнат снимките на филм, щяха да докарат камерите и мъже, облечени като селяни, щяха да подкарат магарета и кози надолу по улицата.