Нино Ричи - Къде отиде тя

Слънцето клонеше към залез. Отправих се към изхода и скоро се озовах в една непозната за мен част от огромния град, където улиците бяха много оживени, защото вече падаше здрач и всичко живо бе излязло навън. Тогава внезапно се озовах на виа Катания — та това бе улицата, на която моят чичо държеше ресторант. Преминах няколко преки и стигнах до поредния ъгъл на улицата — място, което изглеждаше съвсем обикновено, с няколко маси на тротоара, с покривки с шахматен десен. През прозорците с дъговидни извивки се виждаха още маси вътре в ресторанта. Имаше една-единствена неонова реклама над входа, на която се четеше „ПРИ ДЖОВАНИ“.

Наближаваше най-оживеното време за всеки ресторант — вечерята, затова мястото беше претъпкано с хора. Една двойка току-що бе успяла да се настани на последната свободна маса насред тротоара. Докато гледах какво става там, един млад мъж в черно-бяла келнерска униформа излезе отвътре, за да вземе поръчката им. Прониза ме трепет — та той изглеждаше също като мен, като мой двойник или по-скоро като моя по-млада версия, със същите очертания на раменете, със същата брадичка, дори със същите очи. Е, да, може би беше съвсем малко по-нисък от мен, по-спретнат и издокаран, по-елегантен, пък и жестовете му бяха по-красноречиви от моите — просто се държеше по-уверено, макар и леко нехайно, но все пак винаги бе в нужния момент на нужното място. Истински италианец. Сега се отдръпна от масата, набързо, по инстинкт, огледа улицата, може би само за да се увери, че всичко е наред, че навън няма нищо тревожно, нито пък нещо кой знае колко интересно. Усетих как отново ме прониза тръпка, защото имах усещането, че за кратко съм се видял в огледалото. За част от секундата погледът му се спря върху мен и аз си помислих, че ме е познал, ала той само се обърна и влезе вътре.

Това бе синът на чичо ми; когато напуснах Италия, той беше още дете. Вътре сигурно щях да заваря един мъж, който ще прилича на баща ми, със същия тембър, със същите маниери, дотолкова подобен на него, че мога дори да се усъмня, че пред мен се е изправил призракът на баща ми. И тогава нямаше да мога да избегна размислите за това колко по-различна щеше да е съдбата ми, ако баща ми не бе заминал за чужбина, а се бе установил тук. Нищо чудно сега и аз да работех в някой ресторант като този тук или евентуално да следвам в някой тукашен университет. Да живея в някоя скромна студентска квартира, наистина с мраморен под, но иначе съвсем зле обзаведена в някоя от онези величествени, но овехтели сега къщи, наричани насмешливо палаци, т.е. палати, с оронена мазилка, с цвят на горчица, в квартала, наричан студентското гето. Щях да си имам приятели, които ще идват с мотопедите си да ме викат под балкончето да излезем на разходка, за да си показваме новите дрехи пред момичетата от квартала; през лятната ваканция щях да се връщам на село и може би щях да срещна там някоя девойка, която един ден да ми стане съпруга. И нямаше да се стигне до това бавно разпадане на личността ми, неусетно задействано още в деня, в който баща ми замина. Аз просто щях да си бъда у дома; от време на време щях да оглеждам улицата, докато обслужвам през уикендите клиентите по масите на тротоара, когато е мой ред да помагам в ресторанта на баща си, убеден, че това е моето царство, това е моята родина, на която принадлежа.

Младият мъж отново излезе на тротоара, носейки поднос с ордьоври. Този път не ми се стори толкова близък, сякаш моят и неговият живот се бяха доближили само за миг, след което отново бяхме си останали чужди. Сега долових в походката му признаци на отегчение, на типичното за младите недоволство от работата, защото може би той също имаше свои проблеми, също бе загубил своите шансове. Може би и той говореше за Америка със същата завист в гласа, както портиерът в хотела, макар че аз бях този, който имаше основания да завижда, след като тук, в този по-добър, по-съвършен свят всичко бе много по-невинно. Отново хвърли забързан поглед към улицата и пак ме видя, но този път за кратко, макар и за съвсем кратко, задържа погледа си върху мен, та дори леко ми кимна с брадичка, сякаш искаше да ме попита дали ще желая нещо. За момент неизказаният му въпрос увисна между нас като пауза в забързания ритъм на несекващото улично движение, като недоловимо послание, предадено помежду ни. Но някой го извика, погледът му се отклони, немият му въпрос увисна без отговор и накрая и аз се извърнах и закрачих по тротоара.