Нино Ричи - Къде отиде тя

След два дни, когато притежавах по-малко вещи, отколкото при пристигането си в Канада преди двадесет години, аз взех едно такси до летището и поех по пътя назад към миналото си.

Събудих се след неспокойния сън в самолета чак когато на хоризонта се показа италианския бряг — извита златиста ивица на фона на синьото Средиземно море, обляно от ослепителното южно слънце. Дребни белокъдри вълнички се разбиваха о брега; малки корабчета напускаха околните пристанища и оставяха след себе си също тъй тесни белеещи се бразди. Зад крайбрежието страната се разпростираше сред хълмове и зеленина, като на моменти имах илюзията, че това е нещо, което можех изцяло да притежавам, като го обгръщам само с един поглед, стига да пожелаех да се вгледам надолу.

Преди кацането си самолетът се завъртя, за да следва извивките на бреговата линия. Брегът в ранната утрин бе изпъстрен с разноцветни участъци в червено, жълто и синьо от стотиците плажни чадъри, подредени в идеално опънати редове като оловни войничета, очакващи някаква въображаема военна атака откъм морето. Или тези чадъри бяха разпръснати, за да приветстват пристигането ни в страната, в която царуваше един безкраен празник, за да ни бъде припомнено на нас, натъпканите в търбуха на тази стоманена птица и напуснали Италия преди толкова много години колко глупави сме били, докато далече долу пред нас свиреха оркестри и знамената бурно се развяваха от вятъра.

Зад гишето на паспортния контрол един млад мъж с униформа в цвят каки се взря в документите ми с неприкрито подозрение. За миг погледът му се втренчи в името ми, после в мястото на раждане, отмести се към лицето ми, накрая служителят ме поздрави с: „Добре дошъл в Италия“, — с онзи равнодушен тон, с който навярно ежедневно поздравяваше десетки или може би стотици хора. Взе визовия печат от малката кутийка с полуизтрит надпис „Рим — летище Фиумичино“ и го притисна в ъгъла на страницата от паспорта ми, след което вписа датата. Бях се наслушал на какви ли не истории за млади мъже, които веднага след пристигането си в Италия били привиквани за военна служба, но този чиновник явно не проявяваше към мен подобен интерес, така че вече бях свободен да си вървя, преди погледът му да се насочи към следващия от опашката.

Автобусът за Рим напредваше по магистралата през хълмистия пейзаж и преодолявайки много завои, започна да си проправя път сред предградията, складовете и фабриките, както и покрай първите многоетажни жилищни блокове. По-нататък дойде ред на по-старите къщи с изпопадали хоросанови мазилки, с метални врати на оградите около предните дворчета, където се виждаха овощни дръвчета. Накрая преминахме покрай останките от градските стени, които ни създаваха усещане, че сме попаднали сред концентричните пръстени на някакво гигантско древно дърво. От двете страни се извисяваха внушителни палати и църкви, а навред край тях бяха пръснати парцели с останки от древни руини подобно на отдавна изоставени строителни площадки. Щом автобусът взе поредния завой и излезе на един претъпкан с автомобили булевард, отляво внезапно изскочи Колизеумът като масивна призрачна грамада от арки и кухини, но се скри от погледите ни, когато автобусът зави, за да се напъха в някаква невероятно тясна странична уличка.

Спряхме край гара Термини. Още бе рано сутринта, но въздухът вече бе започнал да се замъглява, пренаситен от изгорелите газове на хилядите автомобили. Усещаше се неприятният мирис на нагорещен асфалт, долавяха се и стотици други миризми с неясен произход, така че въздухът миришеше на какво ли не, само не и на чистота и свежест. Когато слязохме, заварихме няколко таксита подредени до тротоара. Чевръстите таксиджии веднага се заеха да наместват чантите и куфарите, преди някой да е дръзнал да им откаже. Един от тях, по-възрастен мъж, с яке и шапка, се спусна към мен точно когато взимах багажа си.

— Искате ли такси? — попита ме той.

В пътеводителя бях открил един евтин хотел, където възнамерявах да остана няколко дни, преди да поема към моето родно село.

— Трябва да отида някъде около пиаца Навона — обясних му аз на италиански.

— А, значи си италианец. — Но от пресилената му усмивка веднага ми стана ясно, че той много-много не ми повярва и продължаваше да подозира, че съм чужденец.

Таксито пое по булеварда. Трафикът вече бе станал ужасяващ. Никой не спазваше осевите линии, а колелата на колите отекваха глухо по паважа.