Нино Ричи - Къде отиде тя

Имах и една монета, която преди няколко години ми подари един старец от Мърси, една италианска лира, стара, отпреди войната, точно копие на онази, която бях изгубил преди това. Тя ми бе подарена от един приятел на майка ми, но се изгуби на палубата на кораба. Сега тази монета ми изглеждаше като символ на всичко, което бях изгубил или пропилял, понеже тя напълно приличаше на онази, първата, с изключение на спомените, свързани с изгубения оригинал. Но и тази, втората, също е била предавана от ръка на ръка, което ме пренасяше към реалността на определен момент, място или личност. Понякога трудно долавяме, че животът продължава да си тече, въпреки че на повърхността неговата непреходност остава невидима, въпреки че на моменти се разклаща вярата ни в него, и че за сетен път се убеждаваме в прастарата истина, че нищо не бива да се приема като дадено ни завинаги. Ала нали винаги се убеждаваме, че при опита да възкресим фрагменти от миналото, ни се разкриват само откъслеци от него, само части от картината, които почти никога — от първите мигове от оживяването на спомените — не са достоверни и въобще не дават пълна представа за света, който те трябва да изобразяват. Оставих монетата в джоба си като талисман и като белег за родовата ми принадлежност, с надеждата постепенно да поеме ролята на изгубения оригинал.

Отнесох няколко кашона с вещи за съхранение в квартирата на Елена. Сегашният й апартамент изглеждаше по-празен дори от предишния. Още щом влязох, ме обзе неприятното усещане, че това място е влажно и неуютно като пещера. Приличаше на обора ни във фермата, в който никой никога не бе живял. Не разговарях много с нея за заминаването си. Опитах се да представя хрумването си като съвсем спонтанно породено, че по време на телефонния разговор с Рита сме се договорили да се видим там. Елена май се досети, че зад всичко се крие нещо повече, отколкото бях склонен да й призная, което естествено създаде доста неловка атмосфера, докато разговаряхме.

— Не съм сигурна какво всъщност се надявате да откриете там — подметна тя.

— Не зная. Все пак нали съм роден там. Нормално е човек да пожелае да се върне към корените си. Но може би при теб тези неща стоят по-различно.

— Искаш да кажеш, защото съм осиновена? И защото ти предполагаш, че моите родители са ме захвърлили в някоя кофа за смет, така че аз не искам дори да чуя за тях.

— Не съм казал такова нещо. Само имах предвид, че…

— Не се опитвай да се оправдаваш.

Тя действително се чувстваше изоставена, затова от нея струеше толкова силна и гневна енергия. Не искаше да си признае, че е дълбоко наранена. Опасно бе да се опитвам точно сега да се сближавам с нея, след като не бях сигурен дали няма да покаже ноктите си и да ме одере в раздразнението си. Не бях наясно дали ще успея да я утеша, или още повече ще я разпаля.

— Никога не си ми говорила за твоите родители — рекох й аз. — Имам предвид истинските ти родители.

— Ами ти никога не си ме питал за тях.

— Ето, сега те питам.

Тя се засмя, но сковано, принудено.

— Стигнахме и до най-съкровените изповеди.

— Е, може и да не стигаме чак дотам — опитах се да смекча тона.

— Не. Чудесно. Не е толкова сложно и поверително, както може би си въобразяваш. Нито има някакви мрачни тайни. Те просто нито веднъж не ме потърсиха и това е всичко.

— Значи все пак си ги познавала.

— Живях с тях до петгодишна. Доколкото си спомням, баща ми вечно беше пиян и на няколко пъти ме смаза от бой. С това историята приключва.

— И тогава са те дали за осиновяване.

— Да. Е, ти сам много добре знаеш как става в подобни случаи. При мен всичко стана без излишен шум. Съмнявам се дори дали моите хора са знаели какво вършат. Те просто ме изоставиха и аз повече никога нищо не чух за тях.

— А ти никога ли не си се опитвала да ги намериш?

— Защо да си създавам още излишни тревоги? Те навярно изпитват някакви угризения. Но от друга страна, съм сигурна, че няма да останат много зарадвани, ако узнаят, че дъщеря им е станала лесбийка. И те просто ще се окажат за мен още двама души, които аз цял живот ще трябва да лъжа и от които ще трябва да се крия.

— Може би въобще няма да ти обърнат внимание.

— Че тогава какво семейство ще бъдем?

Достигнала до кулминацията на раздразнението си, бе повишила тон. Погледът й бе мрачен и прикован в една точка, сякаш не беше тя, а някой съвсем друг, може би не толкова упорит и твърдоглав. Очаквах, че след секунди ще заплаче сърцераздирателно.