— Както и да е, искам само още веднъж да Ви благодаря.
Дори и като й обърнах гръб, продължавах да усещам вперения в гърба си поглед. Сърцето ми едва не пропусна един удар, докато изчаквах вратата да се захлопне зад гърба ми и ключалката остро да изщрака.
На следващия ден се отбих в квартирата на Елена, след като първо я потърсих в кафенето, където ми казаха, че днес не е на смяна. Тя ми показа оставеното върху кухненската маса писмо от Рита — в тънък син плик с френска пощенска марка.
— Ако искаш, можеш да го прочетеш — предложи ми Елена. — Не че в него е написано много.
Писмото напомняше за кратък журналистически репортаж, в него се споменаваха сбито само оскъдни сведения за това как са пътували и кои места са посетили — Лондон, Париж, и някакъв малък град в Лотарингия. Всичко бе разказано в множествено число — „ние“ посетихме, „ние“ видяхме — макар че тя нито веднъж не бе използвала името Джон. Към края на писъмцето разказваше и за един манастир, където от терасата на покрива се любували на гледката на така наречената Черна гора отвъд границата между Франция и Германия. Тази подробност ми се стори странна, след като дотогава Рита само бе изброявала сухо фактите около пътуването им. Или може би това впечатление бе резултат от наслоилите се неловки преживявания от моето посещение в жилището на Джон. Не можех да бъда сигурен, но нещо ми подсказваше, че зад всичко това се крие нещо повече, отколкото Рита признаваше в писмото си до Елена.
Самата Елена в този момент продължаваше да седи срещу мен край кухненската маса с типичната си невъзмутимост, която винаги добавяше нещо застрашително към изражението й.
— Продължавам да се чудя за този Джон… — заговорих аз.
— Какво толкова се чудиш?
— Не мога точно да определя. Просто недоумявам, това е.
— Казах, че той изглежда съвсем нормален, ако това толкова те притеснява. Много по-добър е от онзи Сид.
— Какво знаеш пък за него?
— Ами трудно е да не го забележиш. Той се появи тук отново след края на партито за рождения й ден. Но Рита не пожела да се види с него.
— Не знаех. — Това хвърляше различна светлина върху нашата среща на улицата. — И защо не е поискала да се види с него?
— Не съм я питала.
— Значи той пак се е появил тук, но ти просто си го отпратила?
— О, преди това се помота тук за малко. Нали знаеш, опита се да ме заговори, да се направи на много умен. Но скоро след това започна да се държи твърде странно.
— Това поведение не ми се вижда много типично за него.
— Е, добре де, работата е там, че тя така влияе на мъжете. Всички в един момент започват да изгарят от желание да се грижат за нея. И да проявяват бащинска загриженост.
— Каква бащинска загриженост? От нейна или от тяхна страна?
— Трябва да признаеш, че е способна да привлича вниманието на мъжете. Което за мен логически може да се обясни само с това, че никога не е имала баща.
Тя винаги ме изненадваше с изводите си, след което всичките ми наблюдения по отношение на Рита започваха да ми изглеждат съвсем повърхностни. Така и не се научих да отделям в изказванията на Елена истината от преувеличенията. На пръв поглед тя само натрупваше дребни факти, които обаче неизбежно водеха до доста сериозни изводи, особено ако добавеше нещо, което дотогава старателно бе премълчавала, нещо което я бе измъчвало или притеснявало.
— Вие двете някога разговаряли ли сте за нейния баща? — попитах внезапно. — Говоря за истинския й баща.
— Не помня това някога да се е случвало. Пък и няма как да знаем нещо за него. Искам да кажа, че ако някой би могъл да знае какъв е бил той, това може да си само ти.
В този момент тя би могла да ме запита какво всъщност знаех за него, но двамата с Елена никога не стигахме до подобни откровения. Тя предпочете да остави това предизвикателство неразрешено, сякаш искаше да ми даде възможност самостоятелно да реша дали да се задълбавам в този проблем, или — не. Но все пак тя щеше да бъде тази, която да диктува правилата за общуването ни, тя щеше да определя, доколко бихме могли да се сближим. В един момент на върха на езика ми бе да й споделя всичко, което се бе запазило в паметта ми за бащата на Рита, но се опасявах, че ще прозвуча несигурно, най-вече в собствените си уши — та нали всичко се бе случило преди толкова много години. Бях съхранил само смътни и доста откъслечни спомени, подобно на надписите върху запокитени на тавана кутии със стари вещи, които никой никога не е отхлупвал. Неусетно се замислих как с годините избледняват дори показанията на свидетелите на престъпления, накрая дори най-дребните различия започват да ни се струват съмнителни. Вече не можех да определя колко висок бе онзи мъж, с какво бе облечен, какъв бе тенът на лицето му. Ала въпреки годините, някои детайли все пак се бяха запечатали упорито в главата ми… кръжащите наоколо мухи, жегата, шумоленето на листата, две очи, тайно надзъртащи от портата на обора. Тези две очи продължаваха да бъдат с изключителна важност, като нещо невъзвратимо изгубено. Никога не бях очаквал да ги видя отново, много отдавна ги бях приел като нещо необяснимо, което разума ми не можеше да обхване, ала все пак нейде в гънките на подсъзнанието ми те се спотайваха като нещо възстановимо, както се запомня мястото на последната среща с някой важен за нас човек, както се запомня развръзката на някакво жизненоважно събитие, което свързва всички разхлабени дотогава нишки между нещата и всичко изгубено отново се намира.
Читать дальше