Нино Ричи - Къде отиде тя

— О. Не бях сигурен дали вече е заминал.

— Да. Преди около месец.

Сърцето ми замря. Сега тя ми се стори по-млада, отколкото ми се струваше, докато я наблюдавах от отсрещния тротоар. Може би беше малко над двадесет. Без слънчевите очила бледото й, осеяно с лунички лице, излъчваше невинност.

— Бях му дал няколко книги. Те са много важни за мен, заради дисертацията ми. Трудно ми е да ги намеря другаде.

За миг тя се поколеба. Трябваше да разреши проблем, без да има ясно решение.

— Мога да ги потърся, ако желаете. Не мисля, че той би възразил срещу това.

Но в следващия миг я обзе някакво неясно съмнение, тя се взря изпитателно в мен и аз се изплаших, че намерението ми ще се осуети.

— Мога да ви напиша заглавията, макар че са малко сложни. Ако ми дадете лист и молив…

Тя отново се поколеба. Обърна очи към стълбата отзад, после — към улицата навън, сякаш търсеше позволение от някого.

— Мисля, че ще бъде по-лесно, ако влезете вътре и сам ги потърсите.

— Не бих искал да ви създавам затруднения. Само при това условие.

Така бях допуснат вътре. Ужасих се колко лесно е да проникнеш в чужд дом, ако си решил да извършиш нещо нередно, убийство или изнасилване. Достатъчна бе една измама, при това съвсем елементарна. Унесен в тези мисли, аз машинално влязох вътре и я последвах нагоре по стълбището. Гледах на себе си отстрани и не знаех на какво съм способен.

— Значи вие сте приятел на господин Келер? — попита ме тя.

— Всъщност сме само познати — уточних аз. По тясното стълбище нямаше как да я погледна, за да преценя дали в изражението й има следи от подозрение. — А вие? Искам да кажа, добре ли го познавате?

— Бях в един клас с него в института през тази пролет. Нали знаете, онези съкратени курсове за начинаещи. Мислех си, че така по-бързо ще усвоя знанията в сравнение с цялостното следване в университета.

Значи той бе преподавател в такъв курс или нещо подобно.

— Да, разбрах — кимнах аз.

Стигнахме до площадката на горния етаж. Нямаше антре, а само отворен преход с дъговиден корниз, през който направо се влизаше в апартамента.

— Между впрочем, аз съм Иева — представи се тя. Интонацията беше много приветлива, което ме накара да предположа, че живее сама. — Това е латвийско име на едно дърво 7 7 Вид вишна, Prunus padus, Bird Cherry. — Б.пр. , което не расте тук, ако се интересувате. Хората обикновено ме питат за произхода на името ми.

— О, така ли? Аз съм Виктор. Всъщност Виторио. Италианско име.

Така неусетно започнах да се въвличам в престъпление. Все някога Джон щеше да се върне и да ми потърси сметка.

— Италия — въздъхна тя. — Винаги съм мечтала да отида там.

Апартаментът беше доста дълъг, като всекидневната и кухнята се намираха откъм улицата, а коридорът зад тях водеше към няколко други стаи, чиито врати се оказаха заключени. На пръв поглед изглеждаше зле подредено, биеше на очи смесването на два различни стила: от една страна, мебели, излезли на мода през седемдесетте, с убити цветове и строги геометрични линии, а от друга — много износена, доста по-стара покъщнина, сякаш събирана от различни места. Мебелировката като цяло навяваше подозрение, че е домъквана на парче, като източниците й очевидно бяха най-разнообразни. Общото между мебелите бе едно — че са купувани от набързо организирани разпродажби на евтини вещи втора ръка. На всичкото отгоре мебелите бяха струпани небрежно и хаотично, без да се търси хармония с откритото пространство откъм фасадата, гледаща към улицата. Единствените изключения от този безпорядък бяха старателно подредените лавици с книги, едно кафяво кожено кресло и отоманката в същия цвят до него, оформящи край прозореца уютен кът за четене. Всички стени бяха облепени с плакати и със стари фотографии, които в общи линии интерпретираха сходни теми. Но явно никой не си бе дал труда да ги подрежда според детайлите на изобразеното.

— Не бих искала да живея в такова жилище — обади се Иева. Не бе останала и следа от безпокойството, с което ме бе посрещнала на вратата, сякаш самият факт, че ме е допуснала да проникна вътре, по някакъв начин доказва, че според нея не представлявам опасност.

— А на него харесва ли му тук?

— Не зная. Цялата работа е в това, че той е германец. Мисля, че се увлича по стила Баухаус или нещо от този сорт. Аз обаче много не съм много наясно с германските стилове на обзавеждане.

Съзнанието ми без никакво вълнение регистрира факта, че той е германец, макар че не бях сигурен дали той, или Рита някога бяха споменавали нещо за произхода му.