Нино Ричи - Къде отиде тя

— Каза ли ти истината? — попитах аз.

— Коя истина по-точно?

— Че трябвало да се разведри, да се поразходи. И че например, е спечелила някакви пари.

— Това не е от нещата, за които майка ми ще попита. Тя не иска да знае нищо повече от това, което е длъжна да знае.

— Може мислиш така, защото не й казваш всичко.

— Какво да й кажа? Че Рита излиза с шестдесетгодишен мъж? Или че съм лесбийка?

Към нас едновременно се извърнаха няколко глави, обаче Елена въобще не им обърна внимание.

— Зная какво си мислиш сега: че съм прекалено сурова към майка си — продължи тя. — Но не помниш ли, че тогава бяхме още деца? А от нашата майка, вече зряла жена, би трябвало да се очаква разумно поведение. Когато баща ни умря, докато ние двете бяхме там, тя не изтрезня през цялото време. Така че от нея не можем да очакваме кой знае каква подкрепа. Даже и окуражителна дума. Нищо не получихме. Особено Рита. Всъщност Рита най-много се смущаваше, когато майка ни започваше да се меси в нейните работи. Когато беше съвсем малка, майка ни все я упрекваше, че заради произхода й от някакви там италиански емигранти от нея нищо няма да излезе. Държеше се с нея така, както се държат селяните с кокошките, които не снасят яйца.

Зад горчивата нотка в интонацията й прозираше някакъв недоизказан въпрос, прозираше съмнение, което сякаш подканваше да бъде опровергано.

— Ще се видиш ли с нея, преди да се върне в Англия? — попитах я аз.

— Да. Не, всъщност не съм сигурна. Ще видим.

След партито за рождения ден на Рита Сид отново се бе сврял в своята дупка, в която имаше навика от време на време да изчезва. Понякога вечер виждах светлина в апартамента му или чувах стъпките му по противопожарната стълба, но после доста дни не проявяваше никакви признаци на живот. В края на краищата, един ден го срещнах пред нашата сграда. Някак си бе успял да разбере, че Рита е заминала.

— Знаех си, че ще замине на това пътешествие — сподели той с мен. — Да кръстосва туристическите маршрути и така нататък.

— Да, правилно си отгатнал.

Днес той бе в обичайното си състояние, безгрижен и същевременно отегчен, със същата обезоръжаваща усмивка на лицето, която служеше сякаш за да прикрива онова, което действително го вълнува.

— Както и да е, искам да знаеш, че нищо не е имало между нас — изрече той. — Тя просто е симпатично хлапе.

Месец след заминаването на Рита все още нямах известие от нея. Накрая получих пощенска картичка от Париж. Представляваше репродукция на една от прочутите скици с пастели на Дега — балерина на фон от бледозелено, съвсем неземно зелено. В текста на гърба нямаше поздравления, а само една нищо не значеща фраза: „Само за да знаеш, че съм добре“, подписана с инициалите й. Под този ред Джон бе добавил две изречения: „Съжалявам, че те нямаше, когато заминахме. Надявам се при теб всичко да е наред.“

Трогна ме простотата на нейната бележка. Представях си Рита напълно променена, недостъпна за мен, но запазила своята същност, същност, която така добре познавах благодарение на всичко, което ни свързваше, и на откровенията между нас, които дълбоко ценях. Колкото повече си мислех за нейния престой в Европа, колкото повече си представях туристическите забележителности, които вероятно е посетила, толкова повече у мен се засилваше усещането за близост, а не за дистанция, както подсказваше елементарната логика. Та нали тя се намираше на континента, където и двамата сме се родили, макар че никога не сме били там заедно. Ако можех да променя нещо, на първо място бих се постарал един ден да се завърна там с нея, сред планините, сред ветровитите улички на нашето село, споменът за които вероятно е кодиран в ДНК-то на нейните клетки. Щяхме да крачим, хванати за ръце, за да й показвам тази къща или онази улица, да й откривам неясната история за нейния произход, която тя може би ще изслуша с напрегнато внимание.

В нейната пощенска картичка обаче имаше нещо, което създаваше усещане за недоизясненост и то се дължеше на двете фрази, написани от ръката на Джон. Самото им присъствие, дори беглото впечатление от този стегнат, внимателно изписан текст подсказваше, че тук нещо не е наред. Отново ми мина през ума, че почти нищо не зная за този мъж; и все пак най-странното бе, че нито за миг не се съмнявах, че Рита е в безопасност благодарение на него. Отново се замислих за деня, в който успях да го проследя до прага на дома му, как го бях видял да се спира пред пасажа с магазините, спомних си и онази странна, необяснима енергия, която в онзи миг като че ли премина от него към мен и чийто произход и досега не можех да си обясня.