Нино Ричи - Къде отиде тя

Една вечер не издържах и подкарах колата си право към апартамента на Джон. Стори ми се, че забелязах някаква светлина в стаята му откъм улицата, затова веднага се отдръпнах в страничната пресечка, за да не бъда забелязан през прозореца и за да мога да огледам всичко по-внимателно. Да, това бе мястото: отлично си спомнях магазина на долния етаж, както и бледожълтата фасада на къщата. Може би за заблуда на крадците, че вътре има някой, Джон бе оставил в апартамента да се включва автомат за осветлението. Не след дълго обаче зърнах някакъв силует да прекосява осветеното пространство първо в едната посока, а после в другата. Моментално настръхнах от зародилото се в мен подозрение, сякаш в някакъв недостъпен за съзнанието ми участък от мозъка иззвъня тревожно звънче. Но скоро осъзнах, че бе възможно да има някакво съвсем просто, разумно обяснение на случилото се, като например, че той своевременно е дал апартамента си под наем или го е отстъпил на свой приятел за временно ползване. Можеше да е помолил някой близък да го наглежда. Първата ми мисъл бе, че всичко това е напълно възможно, искам да кажа, някой да влезе вътре и да се разхожда из стаите. Обяснението ми за ставащото в апартамента на Джон си пасна на мястото подобно на акробат, който се приземява точно след някое салтомортале. Вече ми се струваше, че по-добре започвам да разбирам, що за човек е. И все пак за миг ми се стори, че неясният силует отсреща продължава да плува в съзнанието ми като някакъв смътен блян. Останах вторачен в прозореца още няколко минути, надявайки се, да получа по-надеждно свидетелство за ставащото зад него, да проумея какво се опитва да ми каже този загадъчно светещ прозорец. Накрая светлината угасна и върху стъклото остана единствено отражението от неоновата реклама на магазина отсреща, която осветяваше и другите, досега тънещи в мрак съседни прозорци.

На следващата сутрин аз все пак отидох до апартамента на Джон, за да видя какво става там. Заех удобна за наблюдение позиция — настаних се на една маса до прозореца в кафенето на отсрещния тротоар.

И понеже беше събота, навалицата по тротоарите и в магазините беше много по-голяма отколкото в делничните дни. Заради ненадейно връхлетялата ни гореща вълна, повечето минувачи бяха облечени с тънки летни дрехи: мъжете — с къси панталони, а жените — с блузи без гръб. Горещината придаваше на всичко наоколо вид на някакъв ленив, блещукащ мираж, сякаш бе започнал да се осъществява някакъв конспиративен сценарий. Като че ли всяко движение на минувачите, дори и излизането на купувачите от магазинчетата, е било старателно репетирано, за да изглежда съвсем обичайно и безпогрешно имитиращо нормалния ежедневен ритъм.

Към единадесет часа сутринта от вратата, водеща към апартамента на Джон, излезе жена с джинси и с неогладена блуза на индиански шарки. Носеше слънчеви очила. За миг тя се засуети с връзката ключове, докато се мъчеше да заключи вратата. Изпусна ключовете и се наведе да ги вдигне. Косата й бе черна, къдрава и докато пристъпваше, сякаш се поклащаше като нещо отделно от нея, все едно развяна от океанския бриз.

Тя пое надолу по улицата и хлътна точно в същия магазин за евтини дребни стоки, където преди бях видял да влиза и Джон. След няколко минути излезе от там с кесия с продукти. Върна се в апартамента. Не знаех какво да предприема, чудех се как да проникна вътре, след като жилището на Джон очевидно бе обитавано от тази млада жена. Продължих да наблюдавам хората, влизащи и излизащи от магазините по улицата, като ми изглеждаше странно само един етаж по-горе да има апартаменти, напълно недостъпни за околните.

Прекосих улицата. На вратата на Джон имаше само един звънец. Натиснах го.

Тя веднага се появи, като разтвори широко вратата с добродушна усмивка, от която сърцето ми замря. Косата й сега ми се стори още по-рошава, а тя протегна ръка, за да я отметне от раменете си. Блузата й за миг се надигна и оголи талията й.

— Здравейте — поздрави ме, леко задъхана. Зад нея се виждаше само една тясна стълба, която тънеше в полумрак.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Аз съм приятел на Джон.

— Искате да кажете на господин Келер?

Едва сега се досетих, че не зная фамилното име на Джон. Моментално си дадох сметка, че целият ми замисъл е грешка, че може би съм сбъркал апартамента или че Джон отдавна е напуснал това жилище.

— Да — рекох аз.

— Той замина за Европа. Аз съм само временна наемателка.