Нино Ричи - Къде отиде тя

В най-долното чекмедже всичките палки бяха с надписи на немски. В една от тях той пазеше удостоверението си за придобиване на канадско гражданство, издадено през 1966 г. Вероятно бе пристигнал в страната в началото на шестдесетте, приблизително по същото време, когато и аз стъпих на канадския бряг. Документът бе издаден на лицето Йохан Елиас Келер. Името бе изписано с едри, красиво подредени ръкописни букви. Странно как името му, нанесено пълно и точно върху официалния документ, ми разкри някаква нова страна от неговата личност, сякаш имената на хората притежаваха способността да променят самоличността им. За Иева той бе учителят, господин Келер; за Рита обаче той беше само студентът Джон. А ето че сега пред мен се очертаваше трета личност — тази на Йохан Елиас Келер. Той бе този, който живееше в скромния апартамент на втория етаж, той бе прочел всичките тези книги и бе писал бележки по полетата на листата. Той бе този, с когото аз по някакъв сложен начин се оказвах свързан косвено.

В дъното на най-долното чекмедже напипах последната папка, която се оказа без надпис. В нея намерих само една стара черно-бяла фотография, със следи от прегъване на четири, които свидетелстваха, че дълго време е била държана в нечий джоб. На снимката се виждаше един мъж в униформа, изправен до млада жена, която държи в ръцете си съвсем малко бебе, повито в изящни пелени, вероятно дантелени. Като цяло снимката бе толкова избеляла и помръкнала, че много подробности по нея се оказаха доста трудни за различаване. Например там, където трябваше да се намира лицето на мъжа, сега имаше само намачкан къс от силно пожълтяла, станала почти кафява фотохартия. Не можеше да се определи каква униформа носи мъжът. Не можах да разпозная и пола на бебето. Дори не можех да установя по кое време, през коя епоха е направена тази снимка. Можех само да потвърдя, че е доста стара. Поне едно бе ясно: лицето на жената, със сериозно и напрегнато изражение, сякаш е отправила взор някъде далеч напред, отвъд обектива на фотографа, който бе направил тази снимка.

— Чаят е готов — напомни ми Иева.

Тя бе застанала на вратата. Видя ме как съм коленичил пред разтвореното чекмедже и за миг в погледа й се появи уплаха. Очевидно се бе досетила, че има нещо нередно в моето посещение, но веднага успя да потисне подозрението, изписало се за миг по лицето й.

— Чудесно — промърморих аз и побързах да върна старата фотография на мястото й.

Тя ми сервира чая на кухненската маса. Никой от нас повече не спомена нито дума за книгите, които уж бях дошъл да издирвам.

— Значи сте студентка? — започнах да я подпитвам аз, колкото да поддържам някакъв разговор.

— Да. — Но от тона й си пролича, че остава нащрек. — По история. Ето защо пожелах да се запиша и в курса по немски. За да ми е по-лесно при някои проучвания, които ми се налагаше да извърша.

Странно как така досега не бях обърнал внимание на лепкавата топлина в кухнята. По горната устна на Иева вече имаше пот.

— Хм, а защо избрахте тъкмо история?

— Не зная. Може би, за ще се ориентирам впоследствие към юридическия профил. Макар че май всичко това е свързано с корените ми. С Латвия и така нататък.

— Вашето семейство отдавна ли е тук? Искам да кажа, в Канада.

— Моите родители са се преселили веднага след войната.

Нещо в решителния тон, с който ми съобщи тези факти за себе си, ми подсказа, че не е разумно да я разпитвам повече в този въпрос. Сега не ми се стори толкова невинна и наивна, както когато за пръв път я видях на вратата. В нея имаше нещо по-особено, може би смътни семитски черти, на които досега не бях обърнал внимание. Нещо в профила, което е типично за хиляди други представители на нейната раса.

— Може би е оставил всичките си книги тук, защото е решил още да работи с тях — отбелязах аз.

— Да. И това означава, че непременно ще се върне, за да си ги прибере.

— Е, добре тогава, аз май трябва да си вървя.

Иева вежливо ме изпрати надолу по стълбището. На изхода ме обзе силно съжаление за станалото, за това, че я бях заставил да допусне в дома си един непознат, след когото тя бързаше да затвори вратата със същото нетърпение, с което преди това я бе разтворила.

— Съжалявам, че Ви обезпокоих.

— Няма нищо, всичко е наред.

Долових как в гърлото й се надигна неизказан въпрос. Явно се питаше дали не я бях измамил. Може би трябваше да бъда напълно честен с нея, но просто не успях да измисля как да прикрия целта на посещението си.