Нино Ричи - Къде отиде тя

— Кога започна всичко? — попитах Елена. — Проблемите с учението и така нататък.

— Не мога да кажа, че положението е чак толкова зле. Но определено всичко тръгна зле, откакто баща ни умря. Оттогава тя започна да става все по-странна.

— Тя пък ми каза, че той ти изглеждал донякъде перверзен.

— Какво?

— Каза още, че си го споделила с някоя от твоите приятелки. И за това, че той ви осиновил само защото сте били момичета. За начина, по който понякога имал навика да ви гледа.

— Тя ти каза, че аз съм казала това?

— А не си ли?

— Не. Разбира се, че не съм.

Сега в интонацията й се долавяше доста осезаемо напрежение, само че не можах да определя дали бе гняв или стремеж към самооправдание.

— И защо й е било необходимо да лъже за всичко това? — продължавах да недоумявам аз.

— Нямам представа.

— Значи ти настояваш, че тя си е измислила всичко?

— Не зная. Може би е резултат от обучението й по творческо слушане. Пък и не се случва за пръв път.

— Някак си не ми звучи типично за нея.

— Ако искаш цялата истина, ще ти призная, че според мен тя е била тази, която винаги се е навъртала около него. Искам да кажа, че никога не проумя достатъчно добре защо е било нужно на някой от тях двамата да си създават толкова много грижи с отглеждане на момиче като нея.

Възможността Рита да бе изопачавала всичко случващо се в дома на семейство Амхърст и това да се е дължало на някакви нейни прикрити намерения сега започна да ми се струва като неоспорима истина. Припомних си как тя пристигна при мен в деня след смъртта на господин Амхърст и се разплака в прегръдките ми; всичко последвало — ако трябваше да бъда напълно честен пред себе си — бе свързано с това мъчително за нея преживяване.

— Само че ти така представяш нещата, като че ли тя е била безкрайно объркана — отбелязах аз.

— А ти не би ли бил, ако си на нейно място? Замисли се за живота, който е водила. В края на краищата нейното съществуване не можеше да се нарече лесно и идилично.

— Тя изглеждаше като човек, който успява да се справи с всички трудности.

— Да, добре, но приеми, че някои хора предпочитат просто да прикриват преживяванията си по-добре от другите.

Замълчахме. Елена си запали още една цигара, оставайки все така напрегната и изнервена. Навярно не й беше лесно да представя Рита в такава светлина.

— Слушай — отново заговори тя, — вероятно всичко се дължи на някакво неразбиране, това е всичко. Тя не е костелив орех или нещо подобно, ако си мислиш това за нея. Нито е злодей. Тя е просто, не зная как да кажа…, различна. Трябва да си спомниш в какви настроения е изпадала още като дете, когато е заминавала нанякъде. Това е нещо, с което тя винаги е трябвало да се бори. Сякаш се страхува, че светът не държи на нея или поне нещо от този сорт.

Свечери се. Мракът се спусна около нас, смекчен от светлината на уличните лампи. Една от тях, която беше точно над храстовидната форзиция в дъното на вътрешния двор, я осветяваше, при което нейните жълти цветове изглеждаха като някаква невиждана рядкост, сякаш излъчваха своя собствена светлина. Като че ли храстът за кратко ни беше пренесъл в някакво приказно царство, за да ни удостои с вълшебното си присъствие.

— Обади ми се, когато разбереш нещо за нея — казах й аз.

Отсъствието на Рита вече започваше да ми изглежда невъзвратимо, тя все повече се превръщаше в нещо недостижимо за мен, беше толкова безкрайно далеч, че дори не можеше да бъде призована обратно. Като се прибрах у дома, започнах да издирвам писмата, които ми бе писала, докато бях в Африка — те ми напомниха за пакета с обгорели писма, на които се бях натъкнал случайно сред останките от бюрото на баща ми, след като онзи пожар опустоши фермата. Писмата, които през годините майка ми му е изпращала от Италия, докато той е живял сам в Канада. Когато ги намерих, почти нищо не можех да разчета, понеже в запазените откъслеци от редовете се споменаваха единствено отделни събития, останалото бяха само късчета смачкана хартия, надраскани с избеляло мастило, които бяха свидетелства за някои факти от миналото, без обаче да изясняват най-важното около тях. Писмата от Рита, които пазех, както си бяха привързани с панделката, се намираха на дъното на най-долното чекмедже — също както баща ми бе скътал писмата от майка ми в своето бюро. Може би един и същи импулс бе направлявал и него, и мен, с надеждата да съхраним нещо толкова неопределено, нещо толкова смътно, продължавайки да се опитваме да проумеем напълно цялата истина. А запазените стари писма бяха може би утеха, пред страха, да не загубим истината завинаги.