Нино Ричи - Къде отиде тя

— И така, днес най-после успях да си намеря работа — каза ми тя. — Сервитьорка. Можеш ли да го повярваш?

— И доволна ли си да работиш това?

— Защо питаш? — учуди се тя. — Само не ми казвай, че се каниш и мен да издържаш!

Извади цигарите си и ми предложи една, но аз й отказах.

— Знам, че цялата история с парите въобще не е моя работа — продължи тя. — Но трябва да признаеш, че все пак е малко странно. Искам да кажа, че ти сигурно си дал немалко пари.

— Не съм сигурен какво точно се опитваш да ми кажеш.

— Говоря по принцип…

— Тя се нуждае от пари. А аз само й помагам.

— Но нали може да си намери работа. Или да вземе студентски заем. Или каквото и да е там. Дори и ти не си позволяваш да похабиш цялото си лято само за да разглеждаш туристически забележителности някъде по света.

— Има и други фактори.

— Искаш да кажеш: наследството от баща ти.

Останах изненадан, че Рита е споделила с нея за наследството.

— Донякъде и това.

Тя като че бе решила да се заяжда с мен, сякаш парите, които давах на Рита, бяха вид заплащане на някаква услуга от нейна страна.

— Е, както обичам сама да си повтарям, това въобще не е моя работа. Но просто ме дразни начинът, по който използваш цялата тази ситуация около завещанието, сякаш си някакъв щедър дарител, някакъв добронамерен и крайно добродушен дядка.

Сега вече се ядосах. Тя съсипа всичко, като направи това, което за мен бе толкова искрено, да изглежда егоистично и коварно.

— Не си спомням да си възразявала, когато самата ти имаше полза от всичко това.

— Наистина бе така. — В интонацията й се прокрадна помирителна нотка, която не бях очаквал. — Може би аз съм тази, която всъщност има проблеми. Но като оставим това настрана, не мога да проумея защо ти за толкова много години отсъстваше като призрак от нейния живот, а сега изведнъж се завърна и веднага се превърна в незаменима фигура. Ще ти кажа какво най-много ме озадачава: това се случи в онзи ден, в който отидохме на онзи остров, където щяхме да наемаме една къща. Тогава ти спомена, че ние двете нямаме нищо, но ти можеш да купиш къща там.

Замислих се за онзи ден на острова, за слънцето и за снега, за уютната къщичка с огнището и антикварните мебели, която бяхме открили там. Но нашите версии за този ден изведнъж се оказаха съвсем различни, въпреки че в дъното на всичко се коренеше един и същи инстинкт, един и същи копнеж към нещо по-добро.

— Не беше точно така.

— Може би не. Може би аз съм само една кучка. — Смукна за последно от цигарата си и я пусна долу, за да стъпче бавно угарката с токчето си. — Също както стана, когато купих онзи диван само за да те подразня. Тогава Рита беше готова да ме убие.

Трудно бе да не й се признае, че поне е последователна. Дори злобата й винаги запазваше някакви смътни морални ограничения, макар че всичко се подчиняваше просто на най-важния за нея принцип: тя винаги бе ненавиждала фалша във всичките му форми и маскировки.

— Както и да е — въздъхна Елена, но без да ме удостои с поглед. — Съмнявам се дали ще й помогне много, след като си остава толкова зависима от теб. Защото поне за едно нещо й е доста трудно да бъде докрай честна пред теб.

— За какво трябва да бъде честна пред мен?

— Ами например за това, че доста е закъсала с изпитите. И за това, че от доста време е зарязала половината от дисциплините, на които се беше записала. Голям късмет ще извади, ако успее да вземе изпитите за втория семестър.

Сърцето ми замря. Прониза ме усещането, че се бяха сбъднали най-лошите ми опасения. Те бяха толкова неприятни, че досега дори не смеех да си ги призная, макар че се бях натъквал на няколко доказателства, които до едно загърбвах.

— Не знаех за това — смотолевих аз.

— Е, никак не ми е приятно, че именно аз се оказах тази, която ти го съобщава.

— Но тя винаги досега учеше усърдно. Или поне на мен така ми изглеждаше.

— Точно така. Както и в онези вечери, за които всички си мислехме, че тя не излиза от библиотеката.

— А къде е ходила?

— Ти ми кажи. Някъде навън. Някъде наоколо.

— Може би е прекарвала времето си при Джон — предположих аз.

— Съмнявам се. Помня как веднъж я попитах къде живее, но тя не знаеше.

Трудно ми бе да си представя Рита като личност, често отсъстваща от местата, в които би трябвало да се намира, забулена в някаква мрачина. И никак не ми бе приятно да мисля за всички онези въпроси, които никога не й бях задавал. И за това колко малко всъщност знаех за нейния живот. Може би изобщо нищо не знаех. Замислих се как я бях проследил до пазара, колко по-различна изглеждаше Рита там, как нейната самотна фигура наподобяваше на някакво твърдо, макар и нерадостно ядро на нейната личност, докато всичко останало в нея бе трудно забележимо.