Нино Ричи - Къде отиде тя

Накрая останах с подозрението, че Рита всъщност през цялото време е била доста по-загрижена за своето финансово състояние, отколкото ми е позволявала да разбера. Въпросът за парите представяше в съвършено друга светлина всичко, което се бе случило. Аз бях злоупотребил с нейното доверие. Тя беше, до известна степен поне, под мое попечителство. Аз бях нейното семейство. Не можеше да възникват някакви чувства между нас, без да се засегнат тези неясни отсенки на зависимост и властване. Цял живот се бях старал да постигна изграждането на здравословни, почтени отношения между нас, или поне в границите на нормалното, ала ето че сега се оказа само въпрос на седмици или дори дни, или само часове всичко да бъде съсипано.

Реших да й изпратя чек, за да й помогна да се справи с разходите. След дълго обмисляне се спрях на сума, която се равняваше приблизително на половината от парите, с които разполагах в банковата си сметка. Опитах се да съчиня придружително писмо, но не знаех какво точно да й напиша в него. Замислих се за писмата, които бях свикнал да й пиша от Африка и в които внимателно преценявах на какво точно да наблегна. Напрежението, което съществуваше тогава между нас, ме караше да търся как най-точно да изразя чувствата си, както и да представям различията между това, което ние с Рита си споделяхме, и това, което не смеехме да разкрием. Ала сега, след това, което се бе случило между нас, като че ли вече нямаше смисъл да се говори за каквото и да било, освен да се изреждат извинения, да се споделят бленувания, да се сипят патетични молби. Накрая реших да прикрепя само една съвсем кратка бележка:

„Това не е подарък, нито заем, а само част от твоето наследство. Надявам се да ти помогне за известно време да бъдеш по-независима от мен или от който и да е друг.“

Изпратих чека по пощата и зачаках. Дните бавно се нижеха, но парите все още си стояха непокътнати в банковата ми сметка. След една седмица се оказа, че изтеглянето на сумата бе извършено. Очаквах да изпитам облекчение при тази новина, но вместо това останах с впечатлението, че все едно съм лишен от нещо, което винаги е било мое. Или може би онова, което дотогава бе наше, общо, сега бе разделено на нейна и на моя част. Или може би просто бе прекъсната последната връзка между нас: тя беше поела по своя път.

Един следобед, към края на април, я видях, докато пресичаше кръстовището на Спедайна и Колидж стрийт. Беше се случил още един студен ден след няколко по-топли дни, та заради това тя пак беше облечена в старото си синьо палто. Видях Рита в момента, когато излизаше от банката на ъгъла. Тя се огледа на прага в двете посоки, сякаш се стараеше да избегне някакъв преследвач, след което продължи в южна посока, надолу по Спедайна. Реших да я последвам, но без да се изравнявам с нея. При Болдуин тя зави към пазара и аз трябваше да изчакам светофара. Все пак успях да я видя да завива още веднъж, надолу по Кензингтън, след което леко настъпих педала за газта и стигнах навреме, за да видя как Рита влезе в едно кафене в края на пазара.

Това беше едно от по-приличните места сред пазара, донякъде напомнящо за европейските кафенета, с големи прозорци по фасадата, които позволяваха лесно да се надникне вътре. Започнах да я наблюдавам, след като заех удобна позиция до една сергия за зеленчуци на отсрещния тротоар. Тя се настани край маса за двама точно до прозореца, с което много ме улесни. Извади някакъв роман от чантата си, после и пакет цигари, което ме изненада, понеже не знаех, че пуши редовно, като изключим редките случаи, когато взимаше по някоя цигара от мен или от Елена. Дойде една келнерка, за да й вземе поръчката и след малко се върна с чаша кафе. После, в продължение на няколко минути, Рита само четеше и пушеше, докато пиеше кафето си. Във вазата на масата имаше едно жълто лале, което й придаваше вид на млада жена, служеща за модел на някой художник: жена, четяща край прозореца на едно кафене.

В кафенето влезе мъж с изпоцапано палто. Насочи се към масата на Рита. Тя му се усмихна като на стар познат, размени няколко думи с него и му подаде една цигара от пакета си. Продължи да го гледа, докато той с треперещи пръсти се опитваше да драсне кибритената клечка и да запали цигарата, а накрая бръкна в чантата си, извади портмонето си и дискретно сложи в шепата му няколко монети.

Допи си кафето и излезе. Спря се на ъгъла и пак се огледа нервно в двете посоки, след което влезе в един двуетажен магазин. Това също беше от съмнителните места в града, където постоянно висяха невдъхващи доверие улични търговци. Тук често се струпваха емигранти от Ямайка и от другите карибски острови, за да предлагат дрога на минувачите, но тайно, шепнешком, сякаш зад вратата спи някое бебе, което се страхуват да не събудят. Спрях се до входа, но не посмях да вляза вътре. След няколко минути Рита излезе, с напъхани в джобовете на палтото си ръце. Пак се огледа и почти веднага изчезна зад ъгъла, но този път в посоката, водеща към Спедайна.