Нино Ричи - Къде отиде тя

През разтворената врата на магазина видях Джон да се доближава до тезгяха, да оставя там някакви стоки, а накрая се усмихна на продавача по своя леко уморен и разсеян начин. Рамката на вратата, през която го следях, ми заприлича на кадър от някоя фотография: за миг той остана фиксиран в този кадър, анонимен и самотен образ, някак си извън контекста или поне така го възприемах. Сякаш за пръв път се вглеждах в очертанията на крайниците му и просто във физическото му присъствие. Като че ли някаква енергия се пренесе между нас, докато той стоеше там, в слабо осветеното магазинче. За част от секундата ми се стори, че една мощна, безмълвна силова линия прескочи като искра между мен и него: той беше хищник или съюзник или жертва, а аз — изцяло подвластен на жестокия инстинкт на преследвача, спотайващ се в сянката.

Джон най-после излезе от магазина. Изплаших се да не би да ме забележи. Но той само се пресегна към велосипеда, нагласи торбата с покупките на кормилото и започна да го бута към една врата наблизо и без никакъв надпис, която беше сбутана между витрините на два съседни магазина. Отново опря велосипеда към бедрото си, измъкна от джоба си връзка с ключове и отключи вратата. Значи живееше тук, над тези евтини магазинчета, в някой от апартаментите на втория етаж. С едно ловко движение той преметна велосипеда през рамо и изчезна навътре в тъмния вход. Останах да чакам, загледан в затулените със завеси прозорци на втория етаж. И наистина само след няколко минути една от тези завеси се открехна и Джон се появи на прозореца, още с якето на гърба си. Огледа улицата като капитан на кораб, проверяващ от мостика дали не се задава буря на хоризонта, след което спусна завесата.

Два дни изтекоха, преди отново да видя Рита. Зърнах я съвсем случайно, от автомобила на баща ми, докато пътувах на запад по Колидж стрийт, покрай сградите на университетския комплекс. Веднага я познах, макар да я гледах отзад. Никак не бе трудно, защото тя и сега бе облечена със същия пуловер и със същите джинси, с които беше при разходката ни до зоологическата градина. Не можех да се отърся от усещането, че просто я заварвам там, където преди два дни тя бе слязла от колата.

Спрях до нея.

— Искаш ли да се поразходим?

За миг тя остана така сепната, сякаш въобще не можеше да ме познае.

— О. — И в следващите няколко секунди се опита да продължи пеша нагоре по улицата, с вида на човек, решил най-после да измери с крачки колко точно е разстоянието от тук до дома му. — Да, разбира се.

Но щом се настани на седалката до мен, отново се потопи в мълчание. През тези два дни, след нашата разходка с Джон, бях чакал с нетърпение да ми позвъни. Тя обаче така и не ми се обади.

— От университета ли се прибираш? — попитах я аз.

— Да. От библиотеката.

Но никакви книги не носеше със себе си.

Над нас се спускаше сивата вечер. През целия ден очаквахме да завали, защото небето беше покрито с гъсти облаци. И сега наистина заръмя, ала съвсем леко, сякаш хиляди иглички започнаха да се впиват в колата. По тротоарите хората запритичваха към най-близките входове и навеси, само някои извадиха вестници и ги разпериха над главите си, за да не се измокрят.

— Сега по-добре ли си? — заинтересува се Рита.

— Извинявай, но не те разбрах.

— Искам да кажа: нали беше болен.

— О, това ли? Да.

Вече бяхме излезли на нейната улица. Само след минута стигнахме и до нейната къща. Паркирах на тротоара. Една кола профуча край нас и вдигна пръски вода след себе си. Гумите й леко поднесоха върху влажния асфалт. После премина още един автомобил.

— Джон ми спомена, че си разстроена заради майка си. Говоря за нейното заминаване от тук.

— Да. Е… Какво да се прави? Но не е нещо кой знае колко важно.

— Значи всичко вече е уредено?

— Горе-долу, да.

— Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на моята помощ? Знаеш го, нали?

— Да. Зная го.

По тесните морави пред фасадите на еднотипните къщи, подредени от двете страни на улицата, още стояха струпаните камари от миналогодишните листа, прилежно събрани в някой ъгъл на всяка тревна площ. Сега порядъчно измокрени, те блестяха под непрестанно сипещия се дъжд. Времето, листата, но най-вече мрачно оголените изкривени клони, протегнати като деформирани крайници, ми действаха ужасно потискащо, все едно че бяхме прескочили два годишни сезона и отново се бяхме озовали в средата на следващата есен. Най-ненадейно си спомних как баща ми претакаше виното в избата на нашата ферма в Мърси, като от време на време прекъсваше, за да притича до близкото котелно, онова старото, до хамбара, за да провери дали се поддържа огъня в него.