Нино Ричи - Къде отиде тя

— Значи вече е решено? — недоверчиво попитах аз. — Ще заминаваш?

— До голяма степен е така.

— Кога?

— След няколко седмици. По-точно, след като приключа с изпитите от лятната сесия.

— А Елена знае ли?

— Ще й кажа, разбира се. Може би тя ще предпочете да се премести в някоя по-малка и по-евтина квартира, докато не се върна.

— И кога ще стане това?

— Предполагам, че в края на лятото.

— Добре. Всичко е наред. Защото аз мога да се погрижа за наема.

— Не си длъжен да правиш това.

— Всичко е наред. Вече ти го казах, нали?

— Може би тя ще си намери някоя съквартирантка или ще уреди нещо.

— Естествено.

Но ние вече разговаряхме само колкото да убием времето. В един миг тя все трябваше да излезе от колата и тогава вече действително нямаше да има какво повече да си кажем.

— Може би ще е по-добре, ако не се виждаме до заминаването ми — обади се тя.

— Щом така мислиш…

— Не зная вече какво да мисля.

Ръката й в момента бе отпусната на седалката между нас като деликатна плетеница от сенки и кости.

— Май вече трябва да вървя.

Не смеехме дори да се погледнем.

— Добре.

И тогава тя се показа навън, под дъжда, леко се приведе, затича се, за да изчезне след малко през вратата, без дори да погледне назад.

Времето продължаваше да е все тъй студено и влажно. Априлско време, все още ненапълно освободено от оковите на зимата. Това неволно ми напомни за първия ми зимен месец тук, в Канада, когато бях затворен в къщата заедно с Рита, тогава още съвсем малко бебе. С нас беше само братовчедката на баща ми, пристигнала тук, за да се грижи за Рита. По това време баща ми работеше нощна смяна, а през деня спеше, така че ние изнасяхме Рита в кошчето й на верандата, за да не го буди с плача си, макар че там вятърът все блъскаше прозорците, а студът се прокрадваше през всяка цепнатина.

Бях приключил със занятията си в университета за този семестър, но още имах да оформям последните есета. Затова се задържах в апартамента и се опитвах да работя, въпреки че умът ми, неспособен да роди никаква нова мисъл, напомняше по-скоро на разума на някакво извънземно създание, което не принадлежи на този свят. В тази безизходица нищо друго не можах да измисля, освен да си взема един евтин черно-бял телевизор на старо от една градинска разпродажба надолу по улицата и да зяпам по цял ден все същите сапунени сериали, с които бях свикнал като дете. Имаше някаква привлекателна невинност в тях, която ми действаше като успокояващ болките балсам. Телевизионният свят, представян в тези сериали, изпълнени с домашен уют и скромни сцени от живота в бедняшките предградия, като че ли наистина помагаше на човек да не изгуби докрай вярата си в живота, да избегне пълното разпадане на всичко, което го заобикаля.

И тогава, в един най-обикновен ден, съвсем неочаквано ми позвъни Елена.

— Бих искала да знаеш какво става тук — започна тя.

— Не разбирам за какво говориш.

— Глупости. Много добре знаеш, че Рита ще заминава.

— Да, спомена ми нещо такова.

— Да не би да е някаква тайна?

— Не.

Пауза.

— Слушай, аз още не съм наясно какво всъщност става между вас. И това вероятно не е моя работа. Но си мисля, че заслужавам поне нещо да ми каже открито. А да измъкнеш дума от устата на Рита тези дни е все едно да й пилиш зъбите.

— Тя просто иска да попътува за малко. С Джон.

— А ти не мислиш ли, че това е малко странно?

— Ами то е точно това, което тя иска да направи.

— Добре. Чудесно. Но междувременно аз също се оказвам замесена във всичко, нали? Като например по въпроса за апартамента.

— Казах на Рита, че ще й плащам наема, докато я няма.

— Само че тя не ми представи нещата точно по същия начин.

— И какво ти каза?

— Нещо за това, че повече няма от никого да взима пари. Че аз трябва да се погрижа за себе си и най-после да си намеря самостоятелна квартира. Ако това е желанието й, чудесно. Точно това бих искала да знам.

— Не съм казвал това. Казах й само, че ще платя разноските.

— Сигурен ли си в това?

— Да.

Още една пауза.

— Господи. Всичко се обърка толкова внезапно. Не мога да се ориентирам. Може би всичко е свързано с майчето.

— Аз пък си мисля, че вие, момичета, отдавна трябваше да сте наясно с това.

— Да. Добре. Но чакай да се замисля за минута. Ти как би реагирал, ако най-ненадейно останеш без дом?

— Тя не ти ли остави някакви пари?

— Да. Не. Не знам. Може би ще се сдобие с пари, след като продаде къщата 5 5 В САЩ и Канада, за разлика от нашата практика, според договорите за наемане на жилище се предвижда наемателите да имат право сами да се договорят със следващите наематели за откупуване на остатъка от стойността на имота, т.е. като се приспаднат вече изплатените от тях суми за досегашните наеми. — Б.пр. . Междувременно Рита реши, че това ще стане след като се изнесе и се установи някъде другаде.