Нино Ричи - Къде отиде тя

Джон още го гледаше. В отсъствието на Рита той ми се видя някак си остарял и смален.

— Не мога да си спомня кой писател го беше казал. Помня само, че разказваше за първата рисунка, направена от една маймуна. На нея се виждали само решетките на клетката.

Изминаха пет минути, после станаха десет, но Рита не се бе върнала при нас.

— Не мислиш ли, че трябва да проверим какво става с нея? — обади се Джон.

— Не зная. Може би трябва.

Отидох до вратата на тоалетната и я повиках. След миг се появи. Очаквах да я видя просълзена или разстроена, ала тя изглеждаше съвсем добре.

— Всичко наред ли е?

— Малко ми прилоша. Това е всичко. Може би е заради напрежението от предстоящите изпити и от всичко останало. Но и без това вече трябва да тръгвам.

— Разбира се.

През повечето време по обратния път мълчахме. Рита попита дали ще се върнем обратно в къщата, за да си вземе нещата за учебните часове. Аз исках първо да оставим Джон в квартирата му, за да мога да говоря с Рита на четири очи, само че се оказа, че той е оставил велосипеда си при Рита.

— Вече стана много късно — притесни се тя. — Трябва да ме оставите някъде по пътя към университета.

— Сигурна ли си, че не искаш първо да се отбиеш у дома?

— Всичко е наред. Ще се оправя.

Накрая я оставихме на ъгъла на Колидж стрийт и Сейнт Джордж.

— Ще ти се обадя — обеща ми тя.

Когато закрачи по тротоара, без чанта с книги, без дамска чантичка, притискайки до гърдите си яката на пуловера, Рита ми се стори изоставена, понесена от течението. Докато взема завоя с колата, тя вече бе погълната от гъстата тълпа, струпана на кръстовището.

Оставих Джон пред вратата на къщата, в която живееше Рита. След няколко минути, докато чаках да отминат автомобилите сред оживеното улично движение, го видях да напредва покрай мен, яхнал велосипеда си. Усмихна ми се и ми махна с ръка. По-нататък слезе от седалката и избута велосипеда до пешеходната пътека, за да пресече за по-бързо уличното платно заедно с пешеходците, след което отново го възседна и продължи на изток все по Колидж стрийт.

Подкарах бавно автомобила на баща си. Джон вече беше на две пресечки напред, като се стараеше да не изостава от темпа на околните бавно движещи се превозни средства. Пресякох Спедайна, но вместо да завия по моята улица, подкарах все нататък, без да зная докъде ще трябва да продължа. Джон спря на светофара пред Сейнт Джордж. Аз веднага натиснах спирачките, загрижен да не разбере, че го следя. Светофарът превключи на зелено и Джон отново подкара велосипеда си. Поддържаше неизменно темпо, краката му се движеха ритмично и точно, а зад него се развяваше краят на якето му. Неговият велосипед беше стар модел, направо анахроничен в сравнение с модерните бегачи с десет скорости, но му придаваше достойнство като на някой почтен старомоден джентълмен, излязъл на неделната си разходка.

По-нататък той избираше все странични улички. Забавих се на един светофар, преди да взема завоя, и се притесних, че вече съм го изгубил, но успях да го видя не много далеч напред, за щастие, малко преди отново да завие, този път по Йонг стрийт. Щом завих и аз, видях велосипеда му подпрян на стойка край вратата на един магазин за най-различни евтини стоки. Натиснах спирачките и зачаках.

Всъщност се оказа вход на един от съмнителните, долнопробни търговски пасажи, които изобилстваха по Йонг стрийт. Там можеха да се намерят какви ли не стоки: порнографски артикули, оръжия, преоценени боклуци, но имаше и кафенета, барове, лавки за сандвичи. Когато преди няколко години за пръв път дойдох в Торонто, Йонг стрийт — тази дълга централна артерия на големия град — беше олицетворение на представата ми за модерен град, макар че всъщност се оказа само едно безкрайно повторение на колонади пред сгушените зад тях второкачествени магазинчета и салони за масажи. Сега, докато прекосявах пасажа, се почувствах като равин, решил да посети това гнездо на порока, за да заклейми грешниците, от най-млада възраст пристрастени към алкохола и наркотиците.

В този момент щедро огряната от пролетното слънце вътрешна улица изглеждаше доста по-прилично. Но и сега тротоарите бяха претъпкани с пешеходци, излезли да понапазаруват от евтините стоки. Пред магазинчетата се шляеха млади хора, преобладаващо жени с пуловери и поли. На другия тротоар един по-възрастен мустакат мъж с внушителна външност, който приличаше на златар, излезе от магазина си, за да се порадва на слънцето. Той забеляза, че се оглеждам зорко от колата си и също за миг впери поглед в мен, със скръстени на гърдите си ръце, но накрая се върна в мрачния си магазин.