Нино Ричи - Къде отиде тя

— Е, значи все пак отново се срещнахме, при това толкова скоро — заговори той. — Надявам се, че сега си по-добре.

Звучеше малко формално, сковано, може би се чувстваше неудобно, че съм го заварил тук. Или просто се държеше притеснено заради напрегнатото ми изражение, заради натегнатата атмосфера, която се установи след ненадейната ми поява.

— Да. По-добре съм. Благодаря.

Последва кратка, но напрегната пауза. Нещо в химията на нашите взаимоотношения, както се бяхме озовали само тримата в кухнята, предизвикваше някакво странно, трудно обяснимо напрежение.

— Хайде да седнем — предложи Джон.

Седнахме. Рита вече бе успяла да се стопи и да се слее сред обкръжаващата обстановка. Събра от масата няколко от чиниите за миене и ги отнесе до мивката, след което ни обърна гръб и се зае с домакинската работа. А на мен всичко започна да ми се струва предварително нагласено: Джон и аз край масата, а Рита отстрани, на безопасно разстояние. Отново ме обзе мигновен пристъп на трескава параноя, както толкова често ми се бе случвало през последните няколко дни.

— Не си ли твърде зает тези дни, в края на семестъра? — попита ме Джон.

— Да — отвърнах. — Така е.

— Аха.

Това послужи като скован увод към предстоящия ни разговор. Рита се зае да приготвя кафе, използвайки нашия разговор като щит за прикритие. Всеки път, когато се появеше опасност диалогът да замре, тя леко ускоряваше движенията си, сякаш да ни подканваше да продължаваме да си говорим.

— Ти ми спомена, че двамата с Рита сте се запознали, когато сте попаднали в една учебна група или нещо подобно.

— Да. Беше през есента.

Все още не можех да определя какъв бе акцентът му — може би скандинавски или немски, или холандски.

— Ще се дипломираш ли?

Сега той видимо се смути.

— Е, може би и дотам ще стигна. Засега се ограничавам само с посещение на курсовете. Нищо чудно да се задоволя само с това.

Неговото смущение ме поставяше в неудобно положение и затова реших да не му задавам повече въпроси за личните му планове. Той бе едър, възрастен мъж, леко червендалест, сякаш кожата му бе остъргана. Какво търсеше тук, в десет сутринта, през уикенда? Мина ми през ума, че „срещата“ на Рита в събота вечерта може да е била с него. Но някак си бе пределно ясно, че между тях двамата няма нищо сексуално, не само заради малкото, което Рита ми бе споделила, но и заради чисто бащинското му отношение към нея.

— Тъкмо си задавах един въпрос — отново заговори той. — Обмисляхме дали да не предприемем малък излет. Заради хубавото време днес. Имаш ли желание да се присъединиш?

Хм. Излет, значи. Самата дума ми прозвуча абсурдно, сякаш бяхме тънещи в леност аристократи, които са решили да се поразведрят из близката околност. Ето че седяхме тук, на самия крехък ръб на здравомислието, и в същото време планирахме излет сред природата.

— Не зная. Имам да върша доста работа.

— Да, разбира се.

Не успях да уловя погледа на Рита.

— Рита има занятия в три следобед — припомних му аз.

Джон се извърна и я погледна смутено, сякаш думите ми противоречаха на нещо, казано преди това от нея.

— Не се съобразих. Но поне можем да я обмислим тази идея или нещо подобно.

Още очаквах някакъв знак от Рита. Те така или иначе ще излязат заедно и ще изтече още един ден, без нещо да се реши.

— Къде възнамерявате да отидете?

— Всъщност си мислехме за зоологическата градина — обясни ми Джон. Сега отново изглеждаше притеснен. — Разбира се, ще трябва доста да се пътува дотам.

— Имаш ли кола?

— Не.

Цялата идея ми се стори налудничава. Но май наистина нямаше как да се добера до Рита, ако не изтърпя присъствието на нейния придружител.

— Можем да вземем моята — предложих аз.

— Аха. Добре. Да. Така ще стигнем много по-бързо.

Рита все още стоеше изправена край кухненския плот.

— Това устройва ли те? — попитах я аз.

— Да. Звучи ми чудесно. — Ала гласът й отекна беззвучно, напълно неутрално.

— Тогава отивам да взема колата.

Зоологическата градина се намираше в североизточната част на града. Потеглихме по магистралата Гардинър, а после продължихме по Дон Уали. Джон седеше на задната седалка, а ние с Рита — отпред. Макар да бе седнала до мен, през цялото време Рита гледаше само напред, право напред, сякаш се бе озовала в някаква нова територия, където гневът и срамът бяха неуместни, където бе останал само бруталният факт на това, което се бе случило между нас.

— Тази сутрин си много мълчалива — каза й Джон.