Навън, на улицата, прозорците на околните къщи продължаваха да светят иззад спуснатите завеси. Всеки прозорец, покрай който преминавах, ми напомняше за втренчено в мен око: ето, в тази стая, в тази къща никога не бях влизал — тъкмо това, навярно, ми подсказваше нейният прозорец. Представях си образно как вътре обитателите на тези къщи си седят пред телевизорите или камините, заобиколени от децата си, от любовниците си или от съпругите си, докато аз си оставах лишен от всички тези възможности.
Недалеч от вратата на офиса на една от банките на Колидж стрийт видях един от нашите редовни съседи от квартала, приклекнал край каменната стена и струпал край себе си няколко от торбите за смет и купчина изпокъсани дрехи, от онези, изхвърлените на боклука. Той не беше с всичкия си и редовно го привикваха в психиатричния институт, намиращ се точно срещу нашата сграда. По цял ден шеташе неуморно насам-натам, без излишен шум, също като котките, които някога имахме във фермата и които при най-свирепите студове се приютяваха за няколко седмици в котелното, но после отново започваха да се щурат из най-скришните места. Нашият портиер Еди го наричаше Хосе, което може би беше само някаква тяхна шега, понеже този бездомник никак не приличаше на латиноамериканец и въобще на никой друг не напомняше, а си беше най-обикновен клошар, с типичния за тази прослойка занемарен външен вид, пъпчива кожа и сплъстена, отдавна немита коса. Понякога разпиляваше направо върху тротоара съкровищата си, за да им се любува като на фетиши. Сред тях всичко можеше да се намери: счупена рамка на фотография, част от дръжка на свещник, олющена статуетка на Дева Мария.
Сега само се олюляваше на токовете на обувките си, като се завърташе ту на едната, ту на другата страна.
— Имаш ли някакви дребни монети?
Не посмя да ме погледне в очите, нямаше го усещането за контакт, а само думи, изскачащи от устните по-скоро като някакъв тик. Напъха в джоба си монетите, които му дадох, без въобще да ги погледне.
— Благодаря ти.
В апартамента пак ме обзе познатото до болка натрапчиво безпокойство за нечие неведомо и невидимо чуждо присъствие. Най-старателно проверих всяка стая. Нищо не открих. Ала чак сега треската ме сломи и наистина се почувствах болен. Смътно помнех, че леглото ми е било замърсено по някакъв начин, но не бях сигурен какво да сторя срещу това. Накрая разпънах върху него моя спален чувал и се сгуших вътре в него. Чак когато изгасих лампата, зърнах очертанията на пакетчето върху бюрото си, което навярно съм стискал в ръка като някакъв талисман през цялото време, докато съм пътувал насам: подаръка за рождения ден на Рита.
През нощта на няколко пъти повръщах, като всеки път се надигах с мъка от леглото и с препъване се довличах до тоалетната чиния, за да коленича пред нея, измъчен до обезумяване от непоносимото разбълникване на стомаха ми. Накрая останаха да ме мъчат само сухите напъни, понеже нищо не бе останало във вътрешностите ми. След като отново си легнех, само след няколко минути на затишие те отново започваха да се бунтуват. Представях си, че плавам нейде сред бурно море, че отново съм се озовал на онзи кораб, който ме бе довел в Канада, че пълзя по пода на каютата към моята койка, докато майка ми стене и постепенно се унася в последния си сън, кървяща до смърт.
По някое време през тази кошмарна нощ навън се развилня истинска буря. Започна с проливен дъжд, последван от силен вятър. Чувах го дори през съвсем леко открехнатия прозорец в спалнята. Все пак намерих сили да стана и да го затворя, но стаята като че ли вече бе погълнала своята доза от бурята, понеже навред се търкаляха листа и се чуваше шумно дрънчене като от хиляди стъклени висулки. Навън синкави мълнии проблясваха ослепително на фона на ужасно притъмнялото небе. Първо просветваха за миг светкавиците, после долиташе глухият тътен на гръмотевиците. После всичко се повтаряше, като небето се раздираше от побеснелите стихии. Сякаш отново се превърнах в момче, което си въобразява, че светът прилича на крехка топка, обгърната отвсякъде от небесната твърд; че всеки блясък, всеки екот предвещава пропукване на тази небесна твърд и че тъкмо тогава през тези пролуки прониква ослепителната светлина от по-горното небе, гледката към което иначе бе недостъпна за нас, простосмъртните.
Чак на разсъмване се унесох в неспокоен сън. Тогава дойде ред на цяла върволица от сънища, които по-скоро наподобяваха спомени, странно преплитащи се според неразгадаемата логика на всички сънища. Представих си, че отново крача по пътя към селцето Догон, само че този път валеше дъжд. В далечината съзрях масивните монолитни скали, грамадни, извисяващи се над пейзажа като камъни, захвърлени от боговете. После започна някаква необяснима мистерия, свързана с местен ритуал, чийто финал наподобяваше изкупление за някакво прастаро престъпление. Когато най-после се добрах до селото… дали това всъщност се бе случило? Дали наистина бях стигал до там в реалния живот? Селяните до един се бяха приютили по домовете си, наподобяващи по-скоро на пещери, изсечени в отвесните скали, но кой знае защо, в съня ми те приличаха на етажи от някой хотел. Аз започнах да обикалям жилище след жилище, за да разпитвам местните хора; но всеки път се повтаряше все една и съща сцена — те ме посрещаха с все същото безразлично свиване на рамене, отбягвайки отговорите, като твърдяха упорито, че няма нито ритуал, нито изкупление, нито някакво прастаро престъпление.
Читать дальше