Нино Ричи - Къде отиде тя

Пред един бар дочух да се говори на италиански, при това на диалекта, с който се отличаваше моят роден край.

— Никога не съм обръщал внимание на тези неща, затова по-добре ги зарежи. По-късно всичко ще се изясни.

Върнах се в апартамента. Останах дълго в тъмната всекидневна, загледан през ъгловия прозорец навън към Колидж стрийт. Цял ден не бях ял, но засега не ме измъчваше глад. Сякаш тялото ми бе престанало да изпраща сигнали към мозъка и бе останало като куха черупка, без никакви желания, без никакви претенции. Представих си как постепенно ще се отърся от каквото и да е физическо желание, за да остане единствено чисто формалното ми съществуване. Целият ден, както и всеки друг ден, бе формирал стотиците дребни желания, изграждащи тъканта на моя живот. Чудех се какво ли празно пространство съществува отвъд тях, каква ли яснота на нещата бих заварил там.

Уличните лампи по Колидж стрийт хвърляха странни сенки в стаята и на всичко придаваха някакъв по-сложен и многообразен вид. Не можех да се отърся от чувството, че някой е бил тук в мое отсъствие; ала всичко си беше на мястото, нищо не бе пипнато.

После някой почука на вратата. Беше Сид.

— Ще ходиш ли при Рита?

Бях забравил, че днес е рожденият й ден.

— Не зная. Нещо не се чувствам добре.

— Ще се ядоса, и то много, ако не се появиш там.

С нищо не показа да се е случило нещо по-особено. В това имаше нещо успокояващо и охлаждащо страстите. Сякаш той, подобно на фокусник, ми беше показал фалшиво отражение в огледалото и след това всичко замира в спокойствие.

— Е, може би е още доста рано — опитах се да отложа тръгването си.

— Аз пък си мисля, че така по-лесно ще можем да се доберем до трапезата.

Беше взел бутилка вино — сега се подаваше под мишницата му. Кой знае защо, но тъкмо това вино ме убеди, че няма как да не тръгна още сега. Подейства ми облекчаващо това толкова просто решение, което Сид бе избрал, докато бе планирал как ще си прекара вечерта. Убедих се, че е способен да възприема нещата само такива, каквито са.

— Само ме изчакай да се преоблека — рекох му аз, макар че ми бяха нужни броени минути в спалнята, приседнал на ръба на леглото. После смъкнах от горната лавица на гардероба пластмасовата торба, в която бях скрил кутийката с часовника за Рита. Не беше редно да се появя там с празни ръце, въпреки че в края на краищата нали това бе само един часовник, просто един подарък, поставен в кутийка, увита в златисто фолио. Имах чувството обаче, че Сид знае какво съм скътал в гардероба си, и ме чака сега, за да види дали ще посмея да го взема оттам, та окончателно да се самоизоблича.

Чак когато излязохме навън, ми направи впечатление, че от него се излъчва повече енергия от друг път.

— Ами капнах си малко концентрат — обясни ми той и пак ме удостои със своята щастлива, макар и прекалено жизнерадостна усмивка.

Отбихме се да хапнем нещо в един от по-скъпите китайски ресторанти на Спедайна. Сид веднага измъкна плоското метално шише от вътрешния джоб на коженото си яке, за да добави по малко уиски към чая. Като за начало поръча три блюда, после върна едното, защото било студено, сетне поръча още две, ала почти не се докосна до тях, само ги изпробва с по две-три хапки, а накрая ги отмести настрани със самодоволен вид, все едно че ги бе облизал докрай. От задната стая келнерът и управителят на заведението го изгледаха недоволно, ала Сид въобще не им обърна внимание.

На всичкото отгоре през цялото време се стараеше да поддържа разговора с мен.

— Това е от мен — рече накрая, когато дойде време да платим и измъкна от портфейла си една чисто нова стотачка.

Поразходихме се покрай пазара, преди да стигнем до улицата, където беше къщата на Рита. Очаквах да видя къщата тънеща в мрак като при траур, партито отменено, а вратата здраво залостена, за да не можем да влезем. Вместо това обаче още отдалеч по улицата видях светлини и чух музика. Предната врата зееше широко разтворена, а край верандата до нея се бяха скупчили няколко момичета, които не познавах. Те ми се сториха удивително подобни една на друга, с недобре закопчани джинси, с момчешки маниери, а на всичкото отгоре изглеждаха някак си заговорнически. Едва се помръднаха, за да ни сторят път да минем, по-скоро съвсем леко се поотместиха, сякаш бяхме полъх на вятъра, профучаващ покрай тях.

— Добър вечер, дами — галантно ги поздрави Сид.

Вътре заварихме много смях, много музика, много цигарен дим, много разгорещеност. Двойните врати към спалнята на Елена бяха разтворени, за да обединят гостите от спалнята и всекидневната. Вътре — момичета и още момичета, с някои от които вече се бях виждал тук, ала повечето не познавах. Видях и няколко по-възрастни жени, с професионален вид. Щом влязохме, няколко глави се извърнаха към нас. Част от тях се усмихнаха, макар и вяло. После се натъкнахме на безразличието, с което ни посрещнаха още отвън, край верандата. Въздухът бе зареден със съща онази атмосфера на високомерно отношение към всички непринадлежащи към техния кръг, с която се бях сблъсквал и на предишните сбирки на Елена и нейните приятелки.