Нино Ричи - Къде отиде тя

— Тогава, какво, да не би да не е вярна? — усъмних се аз.

— О, не, Домпиетро беше този, на когото всички ние приличахме. Тогава се случваха такива неща, кой може да каже, че не е преживявал нещо подобно? Но най-вече Домпиетро.

Усетих как в гърдите ми се надигнаха позабравени чувства, все едно че някой ме бе блъснал с юмрук — толкова се развълнувах. Цялото минало, забулено досега от ежедневието, изплува пълно със загадки и необикновени преживявания. За миг ми се стори, че сме запокитени обратно в неговата почти осезаема реалност, че всичко това ще ни доведе до ръба на едно чудесно откровение.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Всичко това беше толкова отдавна.

За миг остана смълчан. Искаше ми се да го задържа още, но не можех да измисля какво да му кажа.

— Все пак сигурен ли сте, че не желаете да се изповядате?

— Не зная. Може би не този път.

— Е, както решите.

Измери ме за последно с преценяващ поглед.

— Ако искате — рече той, — можете да идвате понякога. Аз съм все тук. Можем да изпием по чаша.

— Ще ми бъде много приятно.

Отдалечи се към предната част на църквата. В подножието на олтара коленичи и се прекръсти, след което продължи по стъпалата и накрая изчезна в една от страничните пътеки.

Хората започнаха да се връщат в църквата, като първи се появиха възрастните жени, последвани от няколко семейства заедно с децата си. От страничната врата излязоха две момчета от църковния хор, за да запалят свещите. Очевидно скоро щеше да започне службата. Колкото повече хора пристигаха и запълваха местата по скамейките, толкова повече храмът се изпълваше с атмосфера на очакване.

Старият свещеник се появи и се зае с подготовката за службата. Беше облечен в най-хубавите си свещенически одежди и изглеждаше много по-тържествен отпреди, по-впечатляващ, понесъл цялата тежест на богослужението. Трябваше да извърши една дузина внимателно премерени ходове, да отгърне проповедта на нужната страница, да провери потира за причастието, да нагласи водата и виното. През всички тези години, през всички тези столетия ритуалите се бяха дотолкова усъвършенствали, че вече съвсем смътно напомняха за отколешните обичаи край огъня — сега те изглеждаха натежали и обременени. Макар че лично аз отдавна бях престанал да ги посещавам, трябваше да призная, че представляваха опит, макар и слаб, да се ограничи пустотата на всичко в живота ни, за да се сведе до един скромен обред с домашна задушевност. Свещеникът изпълни съвестно подготвителните етапи за всички ритуали съсредоточено, грижливо и внимателно. В един момент реши, че всичко е на мястото си и че литургията може да започне.

Някъде високо над нас хорът поде началните ноти на химна и ние всички станахме на крака. Този момент в литургиите винаги е бил особено вълнуващ, поне за мен, защото отначало гласовете на хористите едва се чуват, за да се извисяват все по-нависоко и тогава наистина усещаш, че вярата в Бога е напълно възможна, след като Неговото величие като че ли кръжи нейде над главата ти, почти осезаемо. Сега запях и аз. Думите сами изплуваха от спомените ми. Отново се преобразих в онова дете от онази малка селска църквица в Италия. Бях и като дете в църквата „Сейнт Майкъл“ в Мърси. Какво исках тогава, за какво жадувах? И какво беше останало от онова дете в мъжа, в който се бях превърнал? Целият онзи копнеж, всичките онези надежди? Къде се бяха дянали? Главата ми се завъртя от нахлулия в нея водовъртеж от образи, цялото ми минало като че ли премина през мен като нещо, което ми е било отнето, за да не се завърне никога вече. И тогава се разплаках.

Боже мой, казах си аз, какво сторих, Боже господи?

Когато излязох навън, по Колидж стрийт се бе възстановило оживеното улично движение. Барикадите покрай бордюрите бяха прибрани, а отпадъците, останали след процесията, бяха изметени от тротоарите. По масите на терасите пред кафенетата седяха мъже в костюми, за да пушат, пият кафе и разговарят, стъпили здраво и солидно на земята, като собственици, дошли да проверят именията си след някоя буря. Тази гледка се повтаряше по цялото протежение на улицата като безкрайно дублиране на един и същи селски мегдан — все същите малки барчета, с тезгяхи и високи столчета, със слаба, синкава светлина вътре и с мъжете около масите отвън по тротоарите. Баровете бяха като фабриките, от които прииждаха тук всички тези мъже. Баровете приличаха на някакви тайни общества, в които мъжете заучаваха и практикуваха определени маниери — на смях или дори на свиване на раменете, та дори и начина, по който до се допуши цигарата до самия й край.