Нино Ричи - Къде отиде тя

— Трябва да поседнете тук за малко.

— Ще се съвзема.

— Сигурен ли сте?

— Да. Още веднъж Ви благодаря.

Отново останах сам. Световъртежът ми премина и остана само горчивото усещане в гърлото подобно на металическия вкус, след като си бил обзет от страх. Имаше нещо възбуждащо и същевременно плашещо в тълпата, способна да натрупа толкова много колективна енергия. Спомних си как веднъж в Нигерия, когато преподавах там, видях на някакъв пазар побеснялата тълпа да се втурва в преследването на един крадец — така го пребиха, че от него накрая останаха само окървавени дрипи, защото хората бяха обзети от налудничав пристъп на бесен гняв, безличен и разнасящ се във въздуха наоколо като зараза.

Църквата се оказа мрачна, в готически стил, макар че се забелязваха някои подобрения в модерен дух — тъмносиви килими по пода, шумопоглъщаща изолация над входното пространство и страничните пътеки — сякаш някой се бе опитал да смали пропорциите на църквата. Но високо горе, над олтара, бяха запазени всички белези на стародавното достойнство — извитият таван и полукръглата подпорна стена, обрамчена с високи прозорци с цветни рисунки, обкръжени с малки кръгчета от синкаво стъкло със спираловидни орнаменти по краищата. Светлината през цветното стъкло щедро се сипеше навред около олтара и богомолците можеха да го виждат окъпан във феерично синкаво сияние. Именно това бе цветът, за който винаги съм си мислел, че Бог избира, когато реши да ни се яви, само че не онзи Бог от моето детство, онзи добродушно усмихнат старец, надничащ от небесните висоти, а онзи, който знае как да се ориентира сред житейските криволици, през кулоарите зад сцената и в полуоткрехнатите врати, сред най-сложната смесица от мрак и светлина. Внезапно ме обзе остро съжаление за загубата на тази моя по-стара представа за Бога, много по-опростена, както и за притчите за грешници и светци, с надеждата, че някакъв внезапен проблясък може да пречисти всичко на този свят и отново ще върне нещата в истинското им русло. Може би дълбоко в себе си никога не съм преставал да вярвам в това, само че с напредването на годините съм се чувствал все по-дистанциран от него като от нещо трудно уловимо, което сега ми липсва като пътеводна звезда, сочеща накъде да вървя, докато се лутам, изгубил вярната посока, водеща към родния дом.

Слънцето успя да огрее отсрещните арки, откъм северната половина на свода, защото сега заблестя пряко откъм западните извивки по прозорците над олтара. С всяка изминала минута светлината се засилваше и хвърляше сребристи отблясъци, отразявани от прозорците, към дълбочината на нефа. Докато останах така там, нямо загледан, очакващ да видя гледката, щом слънцето достигне определен ъгъл, настъпи мигът, в който слънцето си прибра всичките сребристи отблясъци. Това се случи толкова бързо, че след това вече не бях сигурен дали наистина бях видял всичко това.

— Да не би да сте дошли да се изповядате?

Някой съвсем тихо се бе доближил до мен. Оказа се един от свещениците.

— Извинете?

— А, аз пък си помислих, че сте италианец.

— Да. Искам да кажа, че сега рядко говоря на италиански.

Беше стар, с воднисти очи и посивяла коса, но енергичен, в скромно черно расо и със свещеническа якичка.

— Значи сте дошли да гледате процесията — досети се той.

— Да. Много е красива.

— Предполагам. Ако харесвате такива гледки. — Той се усмихна странно. — От коя част на Италия сте, по-точно?

— От Молизе.

— О, Молизано. Това е добре. Аз също съм от този край. А вие от кой град сте всъщност?

— Селото ни е малко. Вале дел Соле. Край Рока Сека.

— Да, да. Зная го! Просто като една малка дупка в стената на планината, нали? Вие би трябвало да сте познавали тамошния свещеник, един стар, който обичаше виното, как му беше името?

— Падре Николо?

— Да, така му беше името! Още помня времето, когато бяхме заедно в семинарията!

За миг ми се стори, че всичко наоколо се промени: отново се върнах в класната стая и следях с напрегнат поглед как падре Николо обикаля край чиновете, за да избере кого ще изпитва днес за катехизиса.

— Той ни разказваше много истории за това време — кимнах аз. — За семинарията.

— Какво, да не ви е разказал и за Домпиетро?

— Да, имаше една и за него. За обувката под леглото.

— Виж го ти, стария му хитрец! Та това е моята история, той я задигна от мен! „О, Домпиетро, какво търсиш под леглото? Ами че обувката си търся!“

Засмя се и в очите му блеснаха сълзи.