Нино Ричи - Къде отиде тя

Отново ме налегна пристъп на паника. Изпитвах необходимост да сторя нещо, каквото и да е, да предприема някакво действие или просто да изчезна от апартамента. Опитах се да се спусна незабелязано по противопожарната стълба, ала Еди не пропусна да ме зърне от своя шезлонг, опънат пред главния вход на сградата.

— Здрасти, Вик — поздрави ме той, хладно, делово, сякаш нищо особено не се бе случило.

Имаше нещо ненормално в този ден, някакво странно съчетание, от една страна на усещането, за душна пролетна топлина и жарко слънце, а от друга — за това, че всичко, кой знае защо, става необичайно мудно. Закрачих към пазара, но вместо да заваря обичайната петъчна суетня, улиците бяха странно обезлюдени; сякаш бе настъпил Апокалипсисът, сякаш най-после времето бе достигнало своя предел. Цялата застиналост наоколо ме подтикваше да си мисля, че механизмът, който движи света, бе спрял поради някаква неестествена причина. По тротоарите бяха оставени натрупани на камари кашони и щайги, до тях — зелените чували за боклука, от които тук-там се подаваха купища загнили зеленчуци, но иначе навред имаше само пусти тротоари и затворени магазини и сергии. Само на едно място зърнах кафене, което още не беше затворено. Беше скромна лавка, приличаща на дупка в стената, откъдето продавачът подаваше напитки и закуски. За миг отвътре отекна нечий смях, но после някаква чевръста ръка затвори тясната врата.

Щом излязох на Батхърст стрийт, се озовах сред невероятно гъста тълпа, която по всичко личеше, че се е събрала от криволичещите улички на Малката Италия. Насред Колидж стрийт бе спрян напряко един полицейски автомобил със загасени светлини. От него бяха слезли двама широкоплещести полицаи, със слънчеви очила и летни униформи, за да направляват уличното движение, но отдалеч си личеше, че не се престараваха в усилията си. Напред, по прочистената от автомобили улица се виждаха доста хора, прииждащи по двама, по трима, явно забързани към някакво зрелище малко по-нататък. След Манинг се натъкнах на барикади по улицата, поставени покрай бордюрите, а хората се бяха наредили зад тях, очевидно очакващи да се зададе някаква процесия или парад. От далечината долетяха плътните, скръбни звуци от някакъв духов оркестър, както и отглас от хорово пеене. Аз се провирах сред тълпата, за да потърся по-удобна позиция за наблюдение или поне празно пространство. Но колкото повече напредвах, толкова повече тълпата се сгъстяваше, докато проходът за преминаване се сведе до коридор, достатъчен да мине само един човек.

Накрая бях принуден да се откажа и да се спотая край стъпалата пред някаква църква. Хората се трупаха зад мен по стълбището, притискайки се напред, за да не изпуснат началото на шествието, нетърпеливи да видят процесията, която вече се задаваше по Колидж стрийт откъм една странична улица. Начело яздеха четирима конници с брони като римски войници; зад тях пристъпваше редица от мъже с разпокъсани туники, с вързани ръце и с омотано около кръстовете им дълго, влачещо се по паважа въже. За миг си помислих, че съм попаднал на снимачна площадка, толкова не на място изглеждаше това зрелище на фона на магазините, кафенетата и ресторантите в Малката Италия. Един от конете се подплаши и препречи част от уличното платно веднага след завоя, после изцвили и се дръпна назад, но някакъв мъж, въпреки че бе в елегантен костюм, се притече на помощ и успя да го успокои, след което процесията продължи.

Едва сега се досетих, че днес бе Разпети петък и че по улиците се разиграват сцени от Страстната седмица. Бях гледал нещо подобно още в Италия като дете. И внезапно ме връхлетяха спомените, живи, като че ли всичко това се бе разиграло вчера: миризмата на конете, разнасяща се сред въздуха, тропането на копитата по паважа. В града на баща ми подобна процесия завършваше извън града, на един ветровит хълм над гробището. Още помнех покъртителната сцена с полуголия Исус, завързан с въже към кръста, издигащ се на хълма. Не можеше, не трябваше сега тук отново да възпроизвеждат тази варварска сцена. Но инсценировката продължаваше неумолимо своя предизвестен ход, спазваща всички подробности, включително групата задъхани мъже, вдигащи кръста, за да го закрепят в дупката, или Исус, изпотен и приведен почти до паважа.

Премина първата група от осъдените. Зад тях се появи малоброен духов оркестър и хор от по-възрастни жени, всичките в черно като вдовици, като анахронична селска група на фона на още по-големия анахронизъм на процесията от сурово смръщени римски войници. Следваха много деца, облечени като ангели, групичките на най-окаяните бедняци и парии, подвижни платформи, още хорове, още оркестри. На тези платформи се изобразяваха като живи картини спирките на Исус по пътя му с кръста на рамо към лобното му място — осъждането му на смърт, срещата с Богородица, сцената с Вероника, която с косите си избърсва святото му лице.