Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не беше зле, нали? Ако това е онова, което искаш да кажеш. Всичко лошо се случи след това.

— Да.

Сега единствената светлина в спалнята идваше от нощната лампа край леглото. И понеже осветяваше лицето на Рита под доста остър ъгъл, то ми изглеждаше някак си променено, по-смекчено може би, но и в същото време помъдряло, сякаш внезапно ми бе разкрила съвсем нова черта от характера си.

— Може би не се държим съвсем нормално — добави тя.

— Просто си мисля… как потръгнаха нещата между нас. И колко са объркани сега.

— Може би имаш право.

Беше обърнала лицето си наполовина към мен, така че косата й, леко разрошена и все още влажна от сълзите й или пък от миенето, закриваше част от него.

— Понякога се чувствам така, като че никога досега нищо не съм имала — продължи Рита. — И че нищо и никога не е било истински мое.

— Това чувство ми е много добре познато. Предполагам, че винаги съм си въобразявал, че ти си била моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Казах го просто така. Всъщност аз си нямам нищо, с изключение на теб. Дори си мисля, че понякога съм стигал дотам да те намразя заради това.

— А сега?

— Сега не.

Тя още седеше наполовина обърната към мен.

— Ще бъде ли всичко наред, ако ме прегърнеш за малко? — попита ме тя.

— Мисля, че ще бъде.

Обвих я с ръцете си. А тя отново се разрида.

— Съжалявам, много съжалявам. Извинявай — захлипа Рита. — Просто така се чувствам. Не зная какво ми става. Но не мога да го преодолея.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Но не отпуснах прегръдката си. В този миг ми се стори, че пропадам в някакъв мрак, че за нас двамата се разтвори една врата, както само в сънищата се сбъдва, и че ние прекрачваме отвъд нея. И тогава се целунахме. Зад тази целувка не се криеше никакво решение, а просто взаимно отдаване сред мрачината, сред която пропадахме. Този мрак ми се стори съвсем осезаем, сякаш целият свят сякаш се срутваше. Единствено устните ни се виждаха в него, опипвайки очертанията на кожата и костите, докато не се събраха в едно леко, безкрайно нежно докосване на мека плът към мека плът.

Все още оставахме вплетени един в друг. Сега между нас като че ли нямаше никакво разстояние, а само това страхотно облекчение, като че ли всичко наоколо изведнъж се превърна в нещо нереално и в същото време неизбежно, което нямаше нищо общо с нас, макар че животът на всеки — и моят, и нейният — неуморно бе тласкан към живота на другия. Оголих халата от раменете й, вдигнах нагоре тениската й, за да се изтегне тя най-после под мен по гола гръд. Коремът й също ми се разкри, все още полуприкрит от безкрайно тънкото й бельо, като нещо необикновено нежно и крехко. Когато легнах до нея, за да я целувам задъхано, ръцете ми неуморно обхождаха кожата й. Вършех всички онези неща, които се вършат в такъв момент, и все пак ги възприемах така, сякаш тяхната реалност е само едно отражение на нещо вече изживяно, извършено преди много време и също толкова отдавна изкупено.

Проникнах в нея. Бе миг, когато и двамата се гледахме само право в очите, когато това, което вършеха нашите тела, като че ли беше просто като допълнение към този миг на неописуемо прозрение. Имаше нещо безмилостно в нас тогава, което ни тласкаше, безнадеждно, към моментното взаимно признание, към греховното и дори към осмиването му. За да стигнем до там, че да ни се струва, че светът се е разцепил и всяка неизказана дотогава надежда, всяко желание, всеки страх може да бъде вече позволен. Ала после свърших и тогава сякаш ние и двамата едновременно се спуснахме на земята.

За няколко минути останахме да лежим така, без да продумаме. Накрая Рита отново се загърна с халата.

— Добре ли си? — запитах я аз.

— Да.

Сред полумрака гласовете ни като че ли бяха отделени от телата ни. Налегна ни особено настроение, което не зная как да опиша, освен като изпразнено от съдържание спокойствие, досущ като повърхността на някое езерце, по която не пробягва нито една вълничка. Но като че ли дори и най-безобидната дума, най-невинната мисъл би могла да го наруши.

— Може би трябва да се приберем под завивките — предложих й аз.

Така и заспахме, сгушени един в друг като деца. През първоначалната омая на заспиването помня само, че се стараех да я задържа в прегръдката си, да я имам до себе си в леглото и да мога да прокарам ръка, ако пожелая, по цялата й снага, по гладкото й тяло, което беше за мен някакво незапомнено вдъхновение, както когато за пръв път се пробуждаш от сън, в който най-после си полетял нависоко. При тези завладяващи сънища винаги ще последва миг, в който всичко ти се струва действително възможно, защото начинът, по който видението сработва в съня, не е като при някакво чудо, а по-скоро наподобява бавното задействане на някакъв математически закон, нещо което трябва да се изпипа, провери, доизкусури, докато накрая не бъдат отстранени и последните следи от усещането за тежест, та да отстъпят на невероятната наслада от необузданото, макар и толкова рисковано летене.