Нино Ричи - Къде отиде тя

Можех да си представя селото на родителите на Майкъл, самотно свряно сред околните планини, с унили каменни къщи, и баща му — мрачен и меланхоличен млад мъж, изтерзан заради ограничените си възможности.

— Честно казано — продължи Майкъл, — все си мисля, че всъщност тъкмо заради това Сузи ме изостави. Защото започна да вижда в мен подобие на баща ми. Тя така и не му прости това, което той стори на сестра ми. Но е смешно да се предполага, че и аз бих постъпил така. Дори би трябвало да се очаква да реагирам точно по противоположния начин. Все пак мога да си представя на каква болка и на какво унижение е бил подложен баща ми в миналото. Явно това е заслепило разсъдъка му.

Излезе, че двамата с Майкъл не се оказахме чак толкова различни — бяхме обвързани със сходни семейни ангажименти и се подчинявахме на същите условности, заплетени от едно също потапяне в мрака и греха. Може би всички семейства бяха като нашите, страдаха от едни и същи проблеми и заради тях бяха такива, та независимо от различията в крайна сметка резултатите бяха едни и същи.

— А какво става със сестра ти? — внезапно ме попита Майкъл.

— О, всичко е наред.

— Още ли се виждате?

— От време на време. Но е малко по-сложно.

— Винаги е така.

Стана късно. Майкъл ми предложи да ме откара с колата си до спирката на метрото.

— Аз съм с кола — отклоних поканата му. — Старата кола на баща ми.

— Нещо като подарък?

Не му бях разказвал никога за смъртта на баща си. Не ми се струваше разумно да споделям това с него, но вече ми се струпаха твърде много мъчителни натоварвания.

— Нещо подобно.

За кратко спряхме на стъпалата пред къщата. Време беше, казах си аз, да споделя с него какво преживявах; но ме спря предчувствието, че времето неумолимо напредва и че скоро ще дойде пределът, отвъд който вече няма да мога да споделям с него.

— Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — казах му аз.

— Благодаря.

Подкарах към къщи. Беше се постоплило, станало почти пролетно. Въздухът засипваше хората с ухания, които зимата досега бе потискала. Сред тази топлина и влага топящите се камари от мръсен сняг по паркингите и в крайпътните канавки изглеждаха някак чужди и анахронични. Спомних си, че като дете в Италия по това време на годината понякога се случваше да бродя сред околностите на селото заедно с моя приятел Фабрицио, за да търсим все още запазени снежни преспи, сгушени сред по-високите планински склонове, и да си играем така сякаш беше още зима, докато далече долу под нозете ни, в долината, пролетта вече бе обагрила всичко в зелено. Тогава ме обземаше едно доста особено чувство за дезориентация, може би заради неестествеността на ставащото, заради този тайнствен преход между сезоните, когато се прекрачва някаква неясна граница между зимата и пролетта.

В апартамента на Сид лампите още светеха. Останах дълго в колата, паркирана до отсрещния тротоар, бях прикрит в мрака, въпреки яркото улично осветление, нямо загледан в прозорците му. Забелязваше се някакво движение зад закритите му с вестници прозорци, мяркаха се нечии неясни силуети, които не можех да разпозная. После светлините една по една започнаха да угасват, докато накрая остана само една, най-слабата, при това трепкаща, може би от свещ, която хвърляше дълга сянка към един от прозорците, който досега бе останал в полумрака. Сякаш някой бе взел свещта, за да я отнесе в най-отдалечената стая.

Леглото на Сид беше разположено точно над моето. Когато водеше жени в квартирата си, скърцането на пода ми изпращаше сякаш кодирани съобщения — ала не толкова хаотичните шумове, колкото едва доловимите, ала многозначителни потрепвания, нещо между скърцане и най-обикновено трептене, нещо като въздишка, отшумяваща в сградата както когато покрай нея преминава трамвай. Накрая тялото ми се научи да регистрира почти инстинктивно тези издайнически звуци, заедно със странната комбинация от отвращение и възбуда. Случваше се тези шумове да ме будят посред нощ и трябваше да изчакам да заглъхнат, докато мен ме обземаха смущаващи сексуални сънища.

Изчаках навън още десетина минути, после станаха петнадесет, после още, докато седях в колата, със спуснат прозорец и включено радио, смучейки жадно цигарите, както не ми се бе случвало от най-ранните ми младежки години. Накрая се изкачих до апартамента си по противопожарната стълба и веднага се отправих към леглото.

Събудих се сред непрогледен мрак и в пълно неведение, както става след мозъчно сътресение: отнякъде долиташе приглушено тропане, на моменти по-забързано, по-ожесточено, после леко стихваше. Не бях сигурен какво може да означава. За миг ме обзе паника, отново се почувствах като още съвсем невръстно дете, внезапно събудено сред мрака на нощта и забравило кое е и къде се намира.