Нино Ричи - Къде отиде тя

Тропането отново се възобнови. Едва сега осъзнах, че някой чукаше на вратата откъм противопожарната стълба.

Беше Рита.

— Съжалявам, че се стигна до това.

Тя плачеше. Очите й бяха подпухнали; гримът й бе размазан като намокрена картина с водни бои.

— Какво се е случило?

— Не зная. Много съм объркана.

И избухна в сълзи и хлипания.

— Да не би да идваш от Сид?

— Да.

— Да не те е наранил? Или те е обидил с нещо?

— Не. Не е нищо такова. Беше просто… не зная какво да кажа.

— Добре. Сега всичко ще оправим.

Поканих я във всекидневната и я настаних на дивана. Беше облечена със същата пола и блуза, с които бе идвала тук по-рано през тази седмица. Но блузата й беше изпомачкана на гърба — като на някое немарливо дете, прибрало се най-после от игра на улицата.

— Ще ти сваря малко кафе — рекох й аз.

— Благодаря.

Седнах на стола срещу нея, докато чаках кафето да кипне. И едва сега осъзнах, че съм заметнат само с хавлията си.

— Значи си прекарала тежка вечер.

— Да. И наистина много съжалявам за това.

Измъкна от чантичката си пакетчето с хартиени кърпички и се зае да бърше сълзите си.

— Може би просто трябва да си вървя — отново заговори през сълзи тя.

— Не си длъжна да си тръгваш.

Донесох й кафето. Тя се облегна за малко, преди леко да се надигне, за да пооправи блузата си, след което извади спиралата си за мигли и коригира грима си.

Приседна в самия край на дивана, сякаш бе готова още в следващия миг да стане и веднага да си тръгне.

— Ако искаш, можем да поговорим за това — предложих й аз. — Макар че не сме длъжни да го правим.

— Всъщност няма нищо за казване. Всичко беше толкова глупаво.

— Да. Но може би все пак не е било чак толкова глупаво.

Не можех да откъсна очи от ръцете й, докато тя обгръщаше чашата с кафе. Те леко потрепваха, издавайки, че едва се владее.

— Вината е моя. За цялата тази идиотска ситуация — въздъхнах. — Не е твоя, нито на Сид.

— Не е твоя вината. А моя, само моя. Предполагам, че просто съм се опитвала нещо да ти докажа.

— Какво?

— Не зная. Наистина не зная.

Навън започна да вали. Премина един трамвай, съпровождан от дразнещия звук на метално триене. От ъгловия прозорец се загледах към някакъв неясен силует на закъснял минувач, който постепенно се стопи нататък по опустялата Колидж стрийт.

— Навън вали — отбелязах аз. — Може би за тази нощ просто трябва да останеш тук.

— И без това вече достатъчно те обезпокоих.

— Никак не си ме безпокоила. Радвам се, че си тук, при мен.

— Наистина ли?

— Да, наистина е точно така.

Тя още седеше скована на самия ръб на дивана.

— Но се притеснявам да не би Елена да се тревожи за теб…

— Аз й позвъних по-рано, от квартирата на Сид. Така че тя не очаква да се върна по-рано.

— О, така ли? — Като че при тази вест и двамата изпитахме едновременно и срам, и облекчение. — Тогава ще ти приготвя леглото за спане. Аз ще се настаня тук, на дивана.

— Не бива да правиш това за мен.

— За мен не представлява никаква трудност.

Подмених чаршафите със старите, ленените, които си бях донесъл от къщата ни в Мърси, след което й донесох и един халат. Онзи, синия, който баща ми носеше в болницата преди години. Останах изненадан, когато аз самият го навлякох за пръв път и ми се стори доста тесен.

Рита отиде до вратата. Искаше да си измие грима, за да останат около очите й само издайническите следи от умората.

— Не съм сигурна дали ще мога да ти намеря подходяща пижама.

— Може би само една тениска или нещо от този сорт.

Тя се преоблече за спане, докато аз оправих дивана във всекидневната.

— Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Не. Или може би само една чаша вода.

— Веднага.

Когато се върнах с чашата, я заварих приседнала на леглото, пак на самия му ръб, с бащиния ми халат. Беше сгънала прилежно дрехите си на стола до леглото, като най-отдолу се подаваше едната презрамка на сутиена й.

Седнах до нея.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря. Ти си чудесен.

Напрежението от предишните дни сега като че изглеждаше напълно забравено, все едно че някак си се бяхме върнали към момента, когато цялата тази неразбория още не съществуваше.

— Мисля, че напоследък нещата между нас започнаха да стават доста странни — предпазливо подметнах аз.

— Да. Всичко сега е толкова трудно.

— Не, говоря за онзи ден, когато бяхме там, при водопадите, само двамата. Но не искам да кажа… дори не съм сигурен какво искам да кажа.