Нино Ричи - Къде отиде тя

Щом се пробудих окончателно, видях как през прозореца прониква смътната светлина на ранната пролет. Оказа се, че бе едва единадесет часа. Обезкуражих се при това откритие — колко малко време бе изтекло, докато съм спал. Сетне дълго останах да лежа в леглото като парализиран — като че в живота ми не предстоеше никакво следващо действие, заслужаващо усилия от моя страна. Сякаш нито един жест на нито един човек на света не бе в състояние да ме подтикне да стана и да се заема с нещо, каквото и да било. Май действително бях достигнал до фазата в моето съществуване, при която не ми оставаше нищо друго, освен да се завърна отново в неописаната от никого пустота. Значи това бе краят, след като всичко възможно вече се бе сбъднало и сега не оставаше нищо, за което човек да се залови.

Дори и през затворения прозорец можех да чуя шума от оживеното улично движение долу, по Колидж стрийт. Там, на уличното платно, всичко кънтеше от глухия тътен на моторите, но най-вече от оглушителния звън на трамваите и особено на автомобилните клаксони — те проехтяваха, разбира се, най-често около претовареното кръстовище със Спедайна. През всеки две-три минути се чуваше поредният клаксон, когато идваше редът на следващия от колоната да вземе завоя, внасяйки своя шумен принос в безспирното буботене на трафика, смътно напомнящ на всички минувачи, че сърцето на големия град никога не престава да бие. Привиждаше ми се странна картина — че тялото ми се е разпростряло като всичките тези пътища, магистрали, улици и алеи, под формата на една безкрайна мрежа, отдалечаваща се от мен нанякъде или по-скоро раздалечаваща се навсякъде в пространството, на която аз самият се явявах лишен от всякакъв смисъл център, че улиците постепенно прерастват в широки магистрали, които на свой ред извеждат до далечни други градове, за да се обедини всичко това в цялостното величествено миросъздание на света.

Въпреки старателното претърсване успях да открия само една-единствена капчица кръв по завивките и още една, още по-дребна при това, по чаршафите. Те бяха толкова ситни, че чак нереални, не надминаваха размерите и на най-дребните монети. Някъде в мечтите си аз си бях въобразявал, че ще се събудя потопен в горест, като след току-що извършено от мен кърваво престъпление. Но вместо това се оказа, че сега трябва да се справя само с едно-две съвсем незначителни кървави петънца.

От вратата на спалнята влизаше щедрата светлина на късната сутрин. Именно към тази ободряваща светлина се стремях. Струваше ми се, че тя къпе всичко наоколо в приветливо сияние, че внася толкова животоспасяваща топлина в тези стаи, в които преминава сега моят живот. Както се бе случвало толкова много пъти и в миналото, когато обитавах друга къща, когато бродех из други стаи, когато водех друг живот. Възможно ли бе да възстановя всичко такова, каквото бе някога, за да заглуша надигащата се в мен паника, за да мога спокойно да притискам двете си ръце към сгряващата чаша с прясно сварено кафе или към крановете в кухнята, към вратите на гардероба, за да се уверя, че наистина съществуват, за да се убедя, че редът на нещата никак не се е променил? Налях си кафе в моята чаша, както бях свикнал да започвам всяка сутрин. Вкусих горчивината му с върха на езика си. Но дори и сега продължаваше да ме гризе съмнението, че всяко мое усещане, всяко мое действие не е нищо друго, освен спомен за нещо вече преживяно, за нещо вече изпитано.

Седнах край прозореца в кухнята и се загледах навън. Нашият портиер Еди патрулираше по тротоара навън, покрай Хурон, по своя обичайно небрежен начин, въпреки че навън времето се бе променило. Докато го гледах, той зави зад ъгъла с Колидж стрийт, напъхал ръце в двата задни джоба на джинсите си, озъртащ се за кратко във всяка посока. После, очевидно доволен, че отникъде не се забелязва никаква заплаха, се извърна към слънцето и протегна ръце в ленива, котешка прозявка. Като че поемаше слънчевата светлина в себе си едва ли не като някаква ефирна течност или като някакъв реално осезаем балсам, живееше за миг поне единствено заради това сгряващо усещане, докато живителната топлина се плъзгаше по разтягащите му се мускули.

После, разбира се, се върна към сградата, чието опазване му бе поверено, след което вдигна глава и погледна към моя прозорец. За миг ми се стори, че гледа право към мен. Сякаш ме пронизваше с изпепеляващ взор. Въобще не си направи труда да ме поздрави, а само ме удостои с укорителен, обвиняващ поглед. Или може би…, заслепен от яркото слънце, дори не ме бе забелязал, а просто бе съзрял тъмното отражение в стъклото на прозореца, както се случва денем при силно огрети прозорци. В следващия миг ми се стори, че долавям отсянка на разпознаване в очите му, като че ли се опитваше да ми изпрати някакво съобщение. Внезапно ме обзе разяждащо подозрение, че съм следен, че съм под наблюдение, че вече не съм така анонимен, както съм си въобразявал досега, а по-скоро съм се озовал във фокуса на старателно пресметнато и грижливо организирано проследяване.