Нино Ричи - Къде отиде тя

После се показаха още осъдени, понесли своите кръстове, с разкъсани одежди, за да се виждат оголените им меса. И чак сега се появи и Той. Исус. Пред него крачеха трима войници, с копия в ръце, които често се обръщаха назад, за да го налагат с камшиците си и в същото време да удържат напора на оплакващите го жени и деца, напиращи от тротоарите да разкъсат барикадите покрай бордюра. Изглеждаше доста особен, леко оплешивявал под трънения венец, със спокойни и най-обикновени черти като някой работник от местните фабрики или строител от строежите, ала въпреки това от него се излъчваше нещо странно, нещо покоряващо. Кръстът му беше от две яки, тежки, грубо одялани греди, скрепени с въже. Наистина изглеждаше измъчен, както се бе прегърбил под тежестта му. Мускулите му бяха опънати до скъсване, а пък лицето му — цялото в пот. До мен бе застанало едно момиче, стори ми се, че нямаше повече от шестнадесет години, което веднага започна да се кръсти усърдно и аз останах поразен от толкова дълбоката религиозна вяра в едно толкова младо създание.

Точно на пресечката с Грейс стрийт Исус рухна като подкосен. Тълпата наоколо отчаяно ахна. Някои от жените, вървящи след него, се втурнаха да му помагат да се надигне, но войниците грубо ги изтласкаха назад. Тълпата с нямо удивление гледаше как Исус отново се изправи, макар и с много мъка, за да се затътри напред, смазан от тежестта на кръста. При падането му власеницата му се бе разкъсала. По краищата й се виждаха петна от асфалта, а едното му коляно се бе разкървавило. Успя да направи още няколко колебливи крачки и отново рухна, само че този път се просна на паважа в цял ръст. Още веднъж жените отзад политнаха към него, вайкащи се, шумно оплаквайки го; ала стражите и сега ги отблъснаха грубо назад. Тълпата настръхна, ревностна да не изпусне нещо от ставащото, та още по-яко се притисна към барикадите. За миг всичко изглеждаше напълно реално: и разплаканите жени, и натиска на тълпата, и Исус, проснат на асфалта сред следите от автомобилните гуми, които до вчера фучаха по Колидж стрийт.

Натискът на тълпата не отслабваше. Усетих как в мен се забиват нечии лакти, колена, как ме притискат от всички страни, но като че ли това страдание на никого наоколо не бе спестено. Всичко се бе превърнало в безформена маса, погълнала без остатък цялото пространство през няколко пресечки и в двете посоки. Хората се тълпяха пред мен и зад мен, отляво и отдясно, като ми пречеха да виждам процесията. Внезапно се надигна още по-оглушителен шум. Явно някъде отпред нещо се бе случило, може би той отново бе паднал, та за миг цялата навалица, като обезумяло стадо, се юрна натам, ала после рязко се люшна назад, като единна, плътна маса. Отново ме обзе пристъп на паника и започна да ми прилошава, сякаш някой насила ме бе потопил под водата.

— Какво ви е? — сепна ме нечий разтревожен глас.

Пред мен се бе изпречила някаква жена. Едва не политнах върху нея. Навярно за миг ми е причерняло пред очите.

— За малко ми се зави свят.

— Трябва ви глътка свеж въздух. — Имаше доста благоразумен вид, с което веднага ми вдъхна доверие. — Може би църквата е отворена. Трябва да влезете там и да поседнете, докато се съвземете.

Поведе ме през тълпата към стъпалата пред църквата, като поддържаше известно разстояние между нас, но с едната си ръка ме държеше под лакътя, за да ме направлява. Няколко глави се извърнаха след нас, докато отминаваха, но скоро пак се обърнаха към улицата. Имах чувството, че по някакъв загадъчен начин бяхме станали невидими и че сега това, което ставаше с нас, засягаше само нас двамата.

Тя протегна ръка към вратата на църквата — оказа се отворена.

— Така си и мислех, че никому точно сега, на връх Разпети петък, няма да му хрумне да залости дверите на една църква.

Може би беше около тридесет и пет годишна, имаше донякъде майчински вид. Косата й беше руса, късо подстригана, очите й сини; облечена беше с джинси и ярко оранжево яке, което се виждаше отдалеч и я разграничаваше от околните.

— Наистина оценявам това, което направихте за мен — благодарих й аз.

Тук шумът и външният блясък бяха отстъпили пред полумрака и спокойствието. Но заради внезапния преход от ярката светлина навън към мрачината вътре пред очите ми затанцуваха дребни цветни петна.

Тя ме поведе към най-задната скамейка.

— Как се чувствате сега? По-добре ли сте вече?

— Да. Благодаря.

Църквата се оказа напълно опустяла. На нея като че ли й стана неудобно от интимната обстановка, в която така внезапно се озовахме.