Нино Ричи - Къде отиде тя

— И така, вече си мисля, че и ти си умница, също като брат ти.

— Не зная. Може би има нещо такова.

— Ех, през есента и аз ще се върна в университета. Остават ми само няколко курса, за да завърша следването си. Макар че, честно казано, истинската ми мечта е не следването, а да играя в някой филм.

Пред мен поне досега нито веднъж не беше споменавал, че е учил в университета. Докато разпитваше Рита за нейните курсове, той показа задоволително познаване на терминологията. Накрая се оказа — или поне той така твърдеше — че действително е посещавал някои от курсовете, на които Рита се беше записала.

— Още пазя записките за онези изпити и всичко останало. Ако искаш, ела и ще им хвърлиш един поглед. Ще ни отнеме само броени минути, за да ги извадя от чекмеджетата.

Погледът на Рита отново се прехвърли върху мен.

— Мисля, че всичко е наред — реши тя накрая. Но и двамата бяхме притеснени от хрумването на Сид. — Искам да кажа, ако Вик не възразява.

— Не, не, няма проблем.

Тя обаче се забави при него малко повече от половин час. Чувах скърцането на пода от стъпките им на горния етаж, после и приглушената музика от стереоуредбата на Сид. Когато слезе долу, тя ми се стори дотолкова смутена, че веднага се усъмних, че нещо не е наред.

— Мисля, че ще е по-добре да си тръгвам — промълви тя.

— Взе ли онези записки?

— А, това ли? Не, защото той не успя да ги намери. — Последва мъчителна пауза. — Предложи ми да излезем.

— О. — Едва сега ми стана ясно на какво се дължеше мъртвешката нотка в гласа й. Тя вероятно си мислеше, че аз съм организирал всичко, че аз съм й погодил този номер. И че аз въобще все така уреждам всичко.

— А ти какво му каза?

— Съгласих се. — Не посмя да ме погледне. — Мислех си, че ще бъде забавно.

Останахме за кратко все така умълчани край противопожарната стълба. Тя беше отишла при Сид без палто, затова сега се върна да го вземе от окачалката в коридора и още стоеше с палтото в ръка.

— Кога ще се срещнете пак?

— Мисля, че в четвъртък. Тогава не бил на работа.

— Точно преди твоето парти.

— Да.

Най-лесното и най-глупавото беше да оставя нещата да се развият така, както бяха потръгнали.

— Значи ще се видим с теб чак на партито.

— Разбира се.

Останах да я гледам от прозореца на всекидневната, докато тя пое по Колидж стрийт под светлините на уличните лампи. При Спедайна се спря, за да се огледа, сякаш търсеше нещо; а после, вместо да продължи на запад към къщата, в която сега живееше, Рита зави на юг към Спедайна и изчезна от погледа ми. Порази ме фактът, че въобще нямах никаква представа накъде се е запътила. Това донякъде ме окуражаваше и изпълваше със смътна увереност, все едно че бе героиня от роман, внезапно изпаднала от страниците, и се е скрила в своя втори, тайнствен живот, в който господстват други правила, в който се разкриват други възможности. Без да съм съвсем наясно какво възнамерявам да сторя, грабнах палтото си и се завтекох по следите й. Неистово бе желанието ми да я настигна, при това на неутрален терен, какъвто представляваше всеки уличен тротоар, с надеждата, че там нещо може да се окаже по-различно. Ала докато се добера задъхан до ъгъла, тя вече бе изчезнала от улицата.

На следващата сутрин видях Сид в гастронома, който се помещаваше в партера на нашата сграда. Купуваше нещо за ядене — хляб, консерви с готови супи и пушена сьомга — макар че всичко това можеше да го вземе на половин цена от пазара, отдалечен от нас само на пет минути пеша.

— Значи си определил среща на Рита — заговорих го аз.

Той въобще не реагира така, както очаквах.

— Не е кой знае каква работа — промърмори Сид с леко раздразнение. — Просто искам да я разведа наоколо. Това е всичко.

Сега той ми се стори в по-добро настроение, приличаше на човек, на когото му е излязъл късмета, и въпреки всичките му приказки, надежди и опити за самоизтъкване най-после бе успял да се срасне с ролята, в която винаги досега го бях възприемал — на дребен неудачник, който упорито се старае да се уреди нейде, независимо по какъв начин. Неволно си спомних какво впечатление ми беше направила неговата квартира при малобройните ми посещения в нея: навсякъде беше разхвърляно и неугледно, имаше куп мръсни чинии в мивката, наляво и надясно бяха преметнати дрехи, отчаяно нуждаещи се от пране и гладене. Основното мебелиране всъщност представляваше задигнати от улицата кашони от мляко на прах, а дъските по пода и корнизите под прозорците отдавна плачеха за едно яко изтъркване и излъскване. На всичкото отгоре стъклата на всички прозорци бяха засенчени наполовина, та в стаите се прокрадваше едва-едва странна, слаба, жълтеникава светлина.