Нино Ричи - Къде отиде тя

Сърцето ми биеше до пръсване.

— По-добре да тръгвам — накани се Рита и без да се озърта назад, излезе на студа и закрачи забързано към къщата.

В неделя сутринта, беше още съвсем рано, на вратата ми се почука. Скочих припряно от леглото, понеже си помислих, че въпреки доста необичайния час Рита е решила ненадейно да ме посети. Но се оказа Сид Роско от горния етаж.

— Извинявай, приятел. Не очаквах, че си още в леглото.

Сид се нанесе над мен през януари. В първите няколко седмици той често се отбиваше, за да вземе нещо назаем — инструменти, книги или каквото и да е друго за четене, а веднъж дори нож за хляб, който ми върна после изцапан с нещо зеленикаво, което кой знае защо ми заприлича на остатък от полепнал навлажнен хашиш. По-късно допуснах грешката да му дам малко пари назаем, след което той доста дълго избягваше да се вясва пред очите ми.

— Исках само да ти върна заема — рече ми той и с това веднага смекчи първоначалното ми раздразнение.

— Разбира се, разбира се. Влез де. — Той бе облечен като за излизане, в обичайните дрехи, с които ходеше навън: джинсите, коженото си яке, ботушите, но не бях сигурен дали сега се прибираше или тепърва щеше да излиза навън. — Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не бих ти отказал.

Настани се на един от столовете в кухнята и се впусна в многословно обяснение защо закъснял толкова с връщането на заема. Оказа се свързано с някакви негови сделки, които не потръгнали, пък и му забавили изплащането на заплатите от бара на Куин стрийт, където беше охрана. Аз вече си бях изработил навика да го слушам с половин ухо, докато ме отрупваше с подобни обяснения, най-вече за да си спестя труда да пресявам истините от измислиците. Придържах се към това златно правило дори когато идваше за пореден път да иска пари назаем: не бях забравил, че още при първата си молба за кредит той се бе впуснал в ненужно многословни коментари за големите суми, които му минавали през ръцете при неговите „сделки“, но кой знае защо напоследък беше изпаднал дотам, че да крънка дребни пари от мен.

— Не се безпокой за парите — побързах да го успокоя, когато най-сетне приключи с обясненията си, обаче не исках да звуча нито окуражаващо, нито укорително. Трудно бе да се каже кога Сид би се разсърдил, ако му покажа, че — според него, разбира се — не го уважавам достатъчно. Веднъж например той ми спомена, че пишел нещо, а впоследствие действително ми домъкна цяла купчина разкази, спретнато напечатани на пишеща машина, с подравнени полета по листовете и с внимателно нанесени с коректор редакции. Неговите разказчета искрено ме изненадаха, понеже въпреки неизгладения им език в тях се съдържаха сурови житейски истини, като някои бяха доста силно въздействащи. В един от разказите се говореше за някакъв мъж, който всеки уикенд се напивал редовно и гуляите му приключвали обикновено с това, че измъквал от най-близкия бар първата изпречила се пред погледа му жена, за да я натупа яката насред улицата. Смразяващото в историята бе това, че цялата драма бе представена без никакъв опит за морално осъждане или за някакво оправдание, тя просто разказваше как се бе случило. Понякога самият Сид мъкнеше жени в квартирата си след смяна и затова сега се замислих за този негов разказ — припомних си смеховете, мъжки и женски, които бях слушал по стълбището и тропането по вратата на квартирата му откъм противопожарното стълбище.

— Вчера те видях как доведе една жена — обади се той. — Бива си я.

Нужен ми бе един миг, за да осъзная, че говореше за Рита.

— Това е сестра ми.

— Виктор, момчето ми, не е нужно да ме поднасяш.

Усетих как в мен се надига гняв.

— А освен това тя не е за такива като теб.

Той се постара с една вяла усмивка да прикрие, че е обиден.

— Сигурен съм, че имаш право — кимна Сид, но тонът му издаваше, че само се преструва на безразличен.

Този инцидент вгорчи доброто настроение, което ме бе обзело след моя ден с Рита. В паметта ми той се бе запазил като сбъднат сън, като нещо напълно частно и неприкосновено, случило се нейде извън времето и пространството, сякаш херметично изолирано от всичко останало в живота ми. И същевременно като престъпване на всички правила, на което съм бил просто един свидетел. Дори се чувствах като престъпник, изправен пред избора да направи фатална стъпка, която непременно ще се окаже погрешна. И оттогава нататък всичко останало щеше да бъде разгадано.

Едва в късния следобед събрах кураж да позвъня на Рита.