Нино Ричи - Къде отиде тя

— Излязох да напазарувам и твоят апартамент се случи по пътя. Иначе нямах намерение да те безпокоя.

Беше облечена със старото си, прекалено голямо за ръста й зимно палто, с което я помнех още от гимназията, но сега вече доста поовехтяло.

— Няма поводи за безпокойство. Наистина. Хайде, влизай.

И двамата стояхме сковано до вратата в коридора, докато тя се събличаше.

— Закусвала ли си тази сутрин?

— Всъщност, не.

— Е, добре, ще приготвя нещо.

Тя се настани край масата в кухнята, в ъгъла до радиатора, докато аз се заех със закуската. Слънцето огряваше кухнята и подчертаваше оранжевите и червените кичури в косата й.

— Бих искала още веднъж да ти се извиня. За снощи. Не исках да се стига дотам.

— Да не говорим за това.

Тя подви краката си на стола и скри ръцете си в раздърпаните ръкави на пуловера. Имах чувството, че мога да я вдигна от мястото, където седи така, както беше скромно облечена, и въобще нямаше да усетя тежестта й. Много добре помнех как изглеждаше като бебе, колко отчайващо тънки бяха крачетата й, колко мека и нежна беше гушката й, как винаги, когато я взимах на ръце, се страхувах нещо в нея да не се прекърши.

— Надявам се с Елена да се разбирате в новата квартира — подметнах аз. — Може би, ако поговориш с нея за вашите отношения, тя…

— Напоследък с нея не е много лесно да се разговаря.

— Мисля, че си права.

Нахранихме се в кухнята. Топлината от печката и от радиатора сгряваше толкова много помещението, че дори фурната се запоти.

— Имаш ли някакви планове за днес? Искам да кажа, след като привършиш с пазаруването.

— Всъщност нищо сериозно.

Излязохме навън рано следобед. Тръгнахме едва ли не на шега на юг към Ниагарския водопад — Рита въобще не беше ходила там, въпреки че беше сред предпочитаните маршрути за излети на жителите на Мърси.

— Помня го от филма — замислено изрече тя. — С Мерилин Монро 4 4 „Ниагара“, трилър на Туенти Сенчъри Фокс от 1953 г., с режисьор Хенри Хатауей. — Б.пр. . Онзи, в който нейната лодка бе влачена от водата към ръба на водопада.

Времето се случи доста студено. Покрайнините на града бяха засипани с неразтопени късове лед, останал след замръзването на снощния сняг. Но извън крайните квартали студът като че ли бе изсмукал цялата влага от шосето. Напредвахме по магистралата, прекосяваща нови и съвсем наскоро изградени предградия, простиращи се на много километри далеч напред. Остатъците от по-стари селища със странно звучащи имена като Стрийтсвил, Порт Кредит, Лорн Парк бяха почти изцяло погълнати от неуморно разрастващия се мегаполис. Техните ширнали се сред голото поле покриви приличаха на море с вълни от камари сняг и се забелязваха едва–едва над редиците от храсти, очертаващи трасето на магистралата. Още по-нататък къщите постепенно започнаха да отстъпват, за да бъдат заместени от складове и административните сгради с остъклени и блестящи като сребро фасади. Тук-там се виждаше по някоя фабрика, която стърчеше унило, изолирана насред морето от асфалт и мръсен сняг. Гледайки снежния пейзаж от добре стопленото купе на колата, и двамата се чувствахме все по-удобно дори само по простата причина, че сме така уютно закътани. Неволно си спомних как прекарвахме, когато Рита още беше много малка и често се случваше да оставаме сами в къщата на баща ми — тя се настаняваше в креслото му във всекидневната и ние кротувахме на топло край камината, докато навън беше студено, ветровито и неприветливо.

Щом отминахме Хамилтън, аз отбих по едно второстепенно шосе. Сега вече бяхме сред голото поле, в което само тук-там се виждаха оголени овощни дръвчета и добре опънатите редове от някакви насаждения, за които отначало не се досетих, че са лозя. Странно бе да се видят лозя сред тази равна, покрита с обилен сняг провинция. Лозите бяха замръзнали в редовете подобно на поклонници, отправили се на дълго пътешествие и ненадейно застигнати от коварно връхлетелите ги студове.

— Почти като у дома е — изрекох аз, но после добавих, като видях, че Рита не ме разбра: — Говоря за лозята. Същите са и в Италия.

— О…

Ние по принцип рядко говорехме за Италия. Само понякога ми хрумваше да споделя с нея нещо от ранните си детски спомени, защото още в следващия миг започваше да ми се струва, че звуча фалшиво.

— Винаги съм си мислила, че когато си живял в Италия, си правил вино и всичко останало, което вършат хората там.

— Честно казано, отдавна съм забравил.